Нийл Геймън: Книга за гробището

Госпожа Оуенс откри, че е забравила края песента. Май че последният ред бе нещо от сорта на „и малко сланина“.

Но може и да я бърка с друга песен. Затова тя спря и запя песента за човека от Луната, който слязъл на Земята. После поде с топлия си глас по-нова песен за момчето, което си миело лицето. Накрая започна дълга балада за млад момък, чиято приятелка, без определена причина, го отровила с чиния петнисти змиорки. В този момент иззад параклиса се зададе Сайлъс. Носеше картонена кутия.

— Заповядайте, госпожо Оуенс — каза той. — Все хубави неща за момчето. Да ги оставим в криптата, какво ще кажете?

Катинарът падна в ръката му и той отвори желязната врата. Госпожа Оуенс влезе, огледа критично полиците и дървените пейки, струпани край стената. В единия ъгъл имаше плесенясали кашони със стари бумаги от енорията, през една отворена врата се виждаше викторианска тоалетна с казанче, а през друга — умивалник с кран за студена вода.

Детето отвори очи и се огледа.

— Може да оставим храната тук — каза Сайлъс. — Студено е и така ще се запази по-дълго.

После бръкна и извади един банан от кутията.

— Какво пък е това? — попита г-жа Оуенс, оглеждайки подозрително жълто-кафявия предмет.

— Банан. Тропически плод. Мисля, че обвивката се бели — каза Сайлъс. — Ето така.

Детето — Никой — се заизвива в ръцете на госпожа Оуенс и тя го пусна на пода. То бързо защапука към Сайлъс, сграбчи крачола му и го задърпа.

Сайлъс му подаде банана.

Госпожа Оуенс гледаше момчето как се храни.

— Ба-нан — произнесе недоверчиво тя. — Никога не съм чувала. Никога. Какъв вкус има?

— Нямам никаква идея — каза Сайлъс, който приемаше само един вид храна и тя определено не беше банани. — Тук можеш да сложиш легло за момчето.

— Нищо подобно няма да правя. С господин Оуенс си имаме прекрасен малък гроб край лехата с нарцисите. Има достатъчно място за малчугана. Освен това — добави тя, притеснена Сайлъс да не помисли, че отхвърля гостоприемството му, — не искам хлапето да те притеснява.

— Няма да ме притеснява.

Момчето бе приключило с банана. Това, което не беше изяло, бе размазало по себе си. Цялото сияеше, изцапано и с румени бузи.

— Нан! — заяви доволно.

— Какъв ми е умник! — умили се госпожа Оуенс. — И колко се изцапа! Чакай, немирнико… — и тя почисти парченцата банан от косата и дрехите му. После продължи:

— Какво мислиш, че ще решат?

— Не знам.

— Не мога да го върна. Не и след като обещах на майка му.

— Въпреки че по мое време съм бил страшно много неща — каза Сайлъс, — никога не съм бил майка. И не смятам сега да започвам. Но мога да си тръгна оттук…

Госпожа Оуенс отвърна просто:

— Аз не мога. Костите ми са тук, както и тези на Оуенс. Никога няма да си тръгнем оттук.

— Сигурно е хубаво — каза Сайлъс, — да принадлежиш на някое място, да имаш свой дом.

В гласа му нямаше копнеж. Звучеше по-сухо и от пустиня, сякаш просто констатираше безспорен факт.

Госпожа Оуенс нямаше никакво намерение да спори.

— Мислиш ли, че ще чакаме дълго?

— Едва ли — отвърна Сайлъс.

Но сгреши.

Горе, в амфитеатъра от другата страна на хълма, споровете продължаваха. Това, че именно Оуенсови се бяха забъркали в този абсурд, а не някои лекомислени новодошли, беше от голямо значение, тъй като Оуенсови бяха почтени и уважавани обитатели на гробището. А това, че Сайлъс доброволно бе станал наставник на момчето, придаваше още по-голяма тежест на случващото се. Обитателите на гробището гледаха на Сайлъс с предпазливо страхопочитание — той съществуваше на границата между техния свят и този, който бяха напуснали. Но все пак, все пак…

Едно гробище обикновено не се управлява демократично. Но тъй като въпреки всичко смъртта е върховната демокрация, всеки от мъртъвците имаше право на глас и мнение дали живото дете да остане. Тази нощ всички искаха да се изкажат.

Беше късна есен и нямаше да се съмне скоро. Въпреки че небето все още бе тъмно, в подножието на хълма вече се чуваха коли — живите тръгваха за работа в мъгливата тъмна утрин. А хората от гробището говореха за детето, което бе дошло при тях и за това, което трябва да се стори. Триста гласа. Триста мнения.

Неемия Трот, поетът от порутената северозападна част на гробището, започна да рецитира мислите си по въпроса, при все че никой от слушателите не ги разбираше. Тогава се случи нещо, от което замлъкна всеки упорит език, нещо небивало досега в историята на гробището.