Нийл Геймън - Книга за гробището

— Коя сте вие? — попита Кай Помпей. Надгробният му камък се бе превърнал в обветрен къс скала, но преди две хиляди години той бе поискал да почива на могилата до мраморната гробница, вместо тялото му да бъде върнато обратно в Рим. Като един от най-старите обитатели на гробището, той подхождаше към отговорностите си крайно сериозно.

— Тук ли сте погребана? — строго попита Кай Помпей.

— Разбира се, че не е! Веднага си личи, че е умряла наскоро — госпожа Оуенс обви ръка около формата на жената и й заговори тихичко със спокоен и мил глас.

Откъм високата стена край алеята се чу ужасен трясък. Кофата за боклук беше паднала. Мъжът с мъка се катереше по стената, тъмен силует — очертан от забулените в мъгла улични лампи. Той спря за момент, после се прехвърли от другата страна, увисна, хванат за горната част на стената, с люлеещи се в празното крака, после се пусна и тупна в гробището.

— Но, скъпа — обърна се госпожа Оуенс към жената призрак, единствена останала от трите фигури, които се бяха появили в гробището, — той е жив, а ние не сме. Представяш ли си…

Детето гледаше озадачено двете жени. Първо се протегна към едната, после към другата, но докосна само въздух. Жената призрак бързо избледняваше.

— Да — отвърна госпожа Оуенс на нещо, което никой друг не чу. — Ако можем, ще го направим!

После се обърна към мъжа си:

— А ти, Оуенс? Съгласен ли си да бъдеш баща на този момък?

— Какво да бъда? — изуми се Оуенс и веждите му политнаха нагоре.

— Нямахме деца — продължи жена му, — а майка му иска ние да се погрижим за него и да го защитим. Съгласен ли си?

Мъжът в черно се препъна в плетеницата от бръшлян и полуразрушени надгробни камъни и се свлече на земята. Бързо се изправи и продължи напред, като се стараеше да стъпва по-внимателно. Над главата му една сова се подплаши и изчезна с безшумен полет. В този момент мъжът съзря бебето и очите му блеснаха триумфално.

Оуенс знаеше, че когато използва този тон, жена му говори сериозно. Ненапразно бяха женени, в живота и в смъртта, вече над двеста години.

— Сигурна ли си? — попита той. — Съвсем сигурна!?

— Като никога досега! — потвърди госпожа Оуенс.

— Добре тогава. Ако ти ще си негова майка, аз ще съм негов баща.

— Чу ли? — госпожа Оуенс се обърна към трепкащата фигура, която сега бе по-скоро очертание, далечен летен отблясък във формата на жена. Фигурата отвърна нещо, което другите не чуха, и изчезна.

— Няма да се върне вече… — промълви госпожа Оуенс. — Следващия път, когато се събуди, ще бъде в собственото си гробище или там, накъдето е тръгнала.

Госпожа Оуенс се наведе към бебето и протегна ръце.

— Ела — прошепна му нежно. — Ела при мама!

Някойси Джак вървеше през гробището към тях и вече бе приготвил ножа. В този момент му се стори, че незнайно откъде появил се облак обви детето и то изчезна. Остана само влажна мъгла, лунна светлина и полюшвана от вятъра трева.

Някойси Джак примигна и подуши въздуха. Нещо се случи, но нямаше представа какво. В гърлото му се надигна ръмжене, като на ядосан и разочарован хищник.

— Ехо? — подвикна Някойси Джак, като се чудеше дали детето не се е скрило някъде. Гласът му беше мрачен и груб. Звучеше някак странно, сякаш самият Джак беше изненадан, че го чува.

Но гробището мълчеше. Не издаде тайната си.

— Ехо? — отново подвикна Някойси Джак. Ослуша се да чуе плач, бебешко дърдорене или някакво движение.

Вместо това чу кадифен глас, който попита:

— Мога ли да ви помогна?

Някойси Джак беше висок. Мъжът с кадифения глас беше още по-висок. Дрехите на Някойси Джак бяха тъмни. Дрехите на мъжа бяха още по-тъмни. Хората, случайно спрели поглед върху Някойси Джак, когато отиваше по работа — а той гледаше да не го забелязват — се смущаваха, ставаше им неудобно или ги обземаше необясним страх. Някойси Джак погледна непознатия и този път той се смути.

— Търсех някого — промърмори, докато плъзгаше дясната си ръка в джоба, за да скрие ножа, но без да го изпуска от стиснатите си пръсти.

— В заключено гробище, посред нощ? — учуди се непознатият.

— Едно бебе — обясни Джак. — Минавах край гробището, когато чух плач, погледнах през портата и го видях. Какво друго да направя?

— Приветствам гражданското ви съзнание — отвърна непознатият. — Но след като намерите детето, как смятате да излезете оттук с него? Няма как да се катерите по стената с бебе на ръце.

— Щях да повикам някой да ми отключи — каза Джак.

Чу се тежко дрънчене на ключове.