Нийл Геймън - Книга за гробището

Креватчето имаше висока дървена решетка, за да не излиза детето. Джак се надвеси над него, вдигна ръката с ножа, прицели се в гърдите и… Отпусна ръка.

В креватчето лежеше плюшено мече.

Детето го нямаше.

Очите на Някойси Джак бяха привикнали към мъждивата лунна светлина, затова не запали лампата. Всъщност светлината нямаше значение. Той притежаваше други умения.

Някойси Джак подуши въздуха. Не обърна внимание на миризмите, които нахлуха в стаята със самия него, отся уханията на къщата и се съсредоточи върху миризмата на това, което търсеше. Помирисваше дете — мирис на мляко, на бисквитки с шоколадови парченца и киселата нотка на влажна нощна пелена за еднократна употреба. Помирисваше бебешки шампоан и нещо малко и гумено — играчка, помисли, не, по-скоро нещо за смучене.

Доскоро детето е било в стаята. Воден от обонянието си, Някойси Джак слезе по стълбите насред високата, тясна къща. Провери банята, кухнята, сушилнята и дори надникна под стълбите, където откри семейните велосипеди, купчина празни пазарски торби, една мръсна пелена и стопяващите се тънки езици мъгла, които се бяха промъкнали през отворената входна врата.

Някойси Джак изсумтя — кратък звук, в който се долавяше едновременно раздразнение и задоволство. Плъзна ножа в калъфа във вътрешния джоб на дългото палто и излезе на улицата.

Навън луната и уличните лампи светеха, но мъглата задушаваше всичко — убиваше светлината и заглушаваше звуците. Нощта беше сенчеста и опасна. Джак погледна надолу по улицата към светлините от затворените магазини, после обърна поглед нагоре, където последните високи къщи се редяха по хълма на път към тъмното старо гробище.

Някойси Джак подуши въздуха. После, без да бърза, се заизкачва по хълма.

Откакто проходи, детето се превърна в радост и грижа за своите родители. Без всякакъв страх то се навираше навсякъде, катереше се, мушкаше се и се промъкваше къде ли не. Тази вечер то се събуди от звука на нещо, което падна и се разби. Скоро му доскуча и затърси начин да излезе от леглото.

Леглото бе с високи дървени решетки, същите като на кошарката на долния етаж, но детето бе сигурно, че може да се измъкне. Само трябваше да стъпи някъде…

Примъкна в ъгъла голямото плюшено мече, после се хвана за решетката, стъпи с единия крак върху корема на мечето, с другия — върху главата му и се изправи. С малко усилия успя да се претъркули от другата страна на решетката.

С глухо тупване детето се приземи върху купчина плюшени играчки — някои му бяха подарени за първия рожден ден преди шест месеца, а други наследи от по-голямата си сестра. Ударът в пода го изненада, но не се разплака. Знаеше, че ако се разплаче, някой ще дойде и ще го върне обратно в леглото.

После изпълзя от стаята.

Катеренето нагоре по стълбите е сложна работа и още не го бе овладял напълно. Обаче знаеше, че спускането надолу е много по-лесно. Спусна се по стъпалата, друсайки се върху пухкавото си дупе.

Засмука биберона, гуменият миротворец, за който майка му постоянно повтаряше, че вече е твърде голям.

От спускането по стълбите пелената му се разхлаби и когато преодоля последното стъпало и се изправи, тя падна. Детето я прекрачи, без да й обръща внимание и продължи само по нощница. Стълбите, които водеха към стаята му и семейството му, бяха стръмни, но вратата към улицата бе отворена и сякаш го канеше да мине през нея…

Детето пристъпи леко колебливо през прага. Мъглата го прегърна като отдавна изгубен приятел. В началото малко несигурно, а после с нарастваща увереност и скорост, момчето се заклатушка нагоре по хълма.

Към върха на хълма мъглата изтъняваше. Луната бе наполовина и светеше мъждиво, но лъчите й разпръскваха мрака достатъчно, за да се види гробището.

Огледайте се!

Ако го направите, бихте видели изоставения параклис, ръждясалите катинари на железните му врати, бръшляна, плъзнал по заострената куличка, и малкото уродливо дърво, израсло от улука на покрива.

Бихте видели и покрити с мъх надгробни камъни, гробове, гробници и паметни плочи, сред които понякога притичва заек, стрелва се мишка или се промъква невестулка, внезапно изникнала сякаш изпод земята.

Ако можехте да сте там онази вечер, бихте видели всичко това под светлината на мъждукащата избеляла луна.

Но никога не бихте видели бледата, пълничка жена, която вървеше по пътеката край входа на гробището. Дори за миг да я бяхте зърнали и да се бяхте взрели в нея с невярващи очи, щяхте да откриете само лунна светлина, мъгла и сенки.