Лиан Хърн - Началото (Втора част)

— В такъв случай към нас трябва да се присъединят и чичовците ми — отбеляза Шигеру.

Баща му се съгласи и незабавно до провинциалните им имения бяха проводени пратеници, но първо Шоичи, а после и Масахиро пратиха отговори с извинения — Шоичи си изкълчил рамото, падайки от кон, а семейството на Масахиро било връхлетяно от зловеща болест, вероятно морбили или дори едра шарка. Не можели да рискуват да разпространят заразата.

Владетелят Шигемори бе вбесен от тези отговори, но въпреки оскърблението Шигеру изпита облекчение. Ако чичовците му не подкрепяха от все сърце неговата политика, беше по-добре да стоят далече. Щеше да се разправи с тях след битката, а междувременно си спестяваше раздразнението, с което го изпълваше тяхното присъствие и влиянието им върху баща му.

При все това изпитваше безпокойство относно истинските им намерения, а явно и баща му споделяше неговите подозрения. Вечери наред преди отпътуването двамата бяха обсъждали подготовката на армията, стратегията и тактиката на предстоящите действия; често присъстваше и майка му. Една нощ Шигемори освободи прислужниците, заявявайки, че иска да говори насаме със сина си. Господарката Отори също стана да си върви.

— Ти можеш да останеш — рече той. — Трябва да има свидетел на онова, което искам да кажа.

Тя коленичи, поклони се на своя съпруг, а после седна, безмълвна и невъзмутима.

Владетелят Шигемори взе меча си от стойката в дъното на стаята и го постави на земята пред Шигеру. Това бе легендарният меч змия — Джато, изкован от един от най-великите майстори на мечове в столицата; ножницата и дръжката му бяха инкрустирани с бронз и седеф. Беше дар на Отори Такеоши — героя от клана Отори — който бе получил и една от наложниците на императора с позволението да я направи своя съпруга.

— Знаеш каква е славата на този меч, нали?

— Да, татко.

— Говори се, че сам избирал своя господар… може и да е истина, няма как да го знам. Дойде при мен направо след смъртта на баща ми — той нямаше щастието да умре в битка, сражавайки се със своите врагове, както на мен може да ми се случи скоро. Спомина се от старост, заобиколен от синовете си; мечът се полагаше на мен в качеството ми на най-големия син.

Господарката Отори рече:

— Твоята мащеха искаше друго.

Баща му се усмихна горчиво.

— Нито Шоичи, нито Масахиро някога ще държат Джато. Никой от тях няма да предвожда Отори — не бива. След връщането ти от Тераяма и подвизите ти по източната граница аз си дадох сметка за техните амбиции и за ревността им, за постоянните им опити да те злепоставят в моите очи, за техните интриги и злословия. Ако падна в битка, Джато сам ще те намери. Ти трябва да го вземеш и да живееш. Какъвто и да е изходът от сражението, не бива да посягаш на своя живот, а да живееш и да подириш отмъщение. Това е моята заповед към теб като твой баща.

— А ако мечът не дойде при мен? — попита Шигеру.

— Тогава можеш да се самоубиеш, защото, ако Джато се загуби, това ще бъде краят на нашата фамилия. Родът ни ще бъде унищожен.

— Разбирам — рече Шигеру. — Ще се подчиня на волята ти — както за това, така и за всичко останало.

Баща му се усмихна отново, този път с обич.

— Твоето раждане бе чакано дълго, но аз го считам за най-щастливото събитие в живота си. Въпреки всичките ми слабости и недостатъци, бях истински благословен чрез своя син.

Шигеру се почувства окуражен от тези думи, както и от единението, постигнато с родителите му в името на общата цел. Баща му също изглеждаше поукрепнал благодарение на тяхното помирение и макар че не пропусна да се посъветва с обичайните си свещенослужители и шамани, владетелят Шигемори не допусна ненужно забавяне на заминаването, което бе насрочено за първия по-благоприятен ден.

В началото на петия месец Шигеру пое от град Хаги с близо петхилядна армия. Баща му тръгна с него. Владетелят Шигемори бе заръчал да приготвят бронята му и да доведат бойния му кон от паша. Изглежда, решението му бе вдъхнало сили и той яздеше изправен, препасал Джато.

Предишната нощ Шигеру бе отишъл при Акане, за да се сбогува с нея. Тя бе силно развълнувана, притисна се до него и се разрида, изоставяйки обичайното си самообладание. Сбогуването със съпругата му бе значително по-хладно. Почувства, че Мое го изпраща с радост и би изпитала облекчение, ако не се върне, макар че баща й и братята й щяха да се сражават редом с него и ако той загинеше, по всяка вероятност смъртта нямаше да пощади и тях. Изпита съжаление, че не оставя деца след себе си, но после си спомни, че ако претърпеше поражение, те също щяха да умрат, и с облекчение си помисли, че тази скръб щеше да му е спестена. Поне Такеши бе на сигурно място в Тераяма.