Лиан Хърн - Началото (Втора част)

Тя взе от прислужницата стъкленица вино, сипа в една чаша, отля няколко капки на земята и останалото изпи. Вятърът откъм реката насълзи очите й и тя си позволи да поплаче няколко мига за баща си, за себе си — всеки от тях в своя затвор.

Неволно си помисли за картината, която представляваше — червения чадър, самотната жена, свела глава в скръбта си, — и й се прииска да можеше Шигеру да я види отнякъде, без тя да знае.

След като плесна с ръце и се поклони на духа на баща си, тя осъзна, че от отсрещната страна на моста някой я наблюдава. По улиците имаше малцина минувачи, които бързаха да се приберат вкъщи преди падането на нощта, свели глави да се предпазят от снега, който се бе усилил. Един-двама хвърлиха поглед към Акане и я поздравиха почтително, но никой от тях не спря, с изключение на този мъж.

Докато тя вървеше обратно към паланкина си, той прекоси улицата и пое редом с нея в тези последни няколко крачки. Тя спря и го погледна открито — не знаеше името му, но позна в него един от васалите на Масахиро. Усети как пулсът й заби учестено в гърлото и слепоочията, а сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й.

— Госпожице Акане — рече мъжът, — владетелят Масахиро ви праща своите поздрави.

— Нямам какво да му кажа — отвърна тя припряно.

— Той има молба към вас. Нареди ми да ви дам ето това.

Мъжът измъкна от ръкава си малък пакет, увит в плат в мораво и слонова кост. Тя се поколеба за миг, после го взе бързо и го подаде на прислужницата си. Мъжът се поклони и се отдалечи.

— Да побързаме към къщи — рече Акане. — Стана много студено — тя наистина бе премръзнала.

Докато се приберат, нощта вече бе паднала. Вятърът шумолеше в клоните на боровете, а откъм брега долиташе глухото стенание на вълните. Внезапно Акане почувства, че й призлява от зимата, от неспирния сняг и от студа. Плъзна бърз поглед по безцветната градина. Може би поне сливата щеше да е с цвят? Но клоните бяха все още тъмни и единствената белота по тях бе от сняг и скреж. Побърза да влезе в къщата, като вървешком викна на прислужницата да донесе мангали и още лампи. Копнееше за топлина и светлина, за слънце, багри и цветя.

Когато се постопли, поиска от момичето да й донесе пакетчето от Масахиро. Развърза възела и махна обвивката от коприна. Вътре имаше ветрило — беше виждала подобни в заведението на Харуна. Беше изящно изрисувано — от едната страна жена в пролетна роба съзерцаваше цветове от глициния; от другата — робата се бе разтворила и свлякла; тази сцена вече не бе толкова деликатна.

Не беше стъписана от ветрилото — картината бе красива и приятно еротична като настроение. По друго време щеше да бъде въодушевена от този подарък. Художникът бе много известен и произведенията му предизвикваха всеобщо възхищение; ветрилата се колекционираха с ентусиазъм, тъй като бяха изключително скъпи. Не беше дар, който би искала да получи от мъж като Масахиро, но нямаше волята да го върне или да го хвърли. Уви го отново и нареди на прислужницата да го сложи в килера. Неволно си помисли, че един ден може и да има нужда от подобни съкровища, когато омръзне на Шигеру или пък ако той умре…

После взе писмото, което съпровождаше подаръка.

Масахиро пишеше в обичайния за случая стил — питаше я за здравето й, изразяваше желание да получи вести от нея, споделяше неудоволствието си от студеното време и тревогата за децата си заради върлуващите болести, споделяше надежда за скорошно виждане и поднасяше своите смирени и сърдечни почитания към племенника си. Тя нареди на прислужницата да изнесе мангала с дървени въглища в градината и като се уви в мека кожена роба, скъса писмото и го пусна късче по късче в пламъците. Градината изглеждаше изпълнена с тъга и призраци; върху дима се сипеше влажен сняг. Акане се почувства като обсебена — от своя мъртъв любовник и от собственото си магьосничество. Талисманите, с които бе затворила утробата на Мое, лежаха на няколко крачки от нея, заровени в замръзналата земя. Хаято също лежеше в студената пръст заедно с децата, които навремето можеха да имат заедно.

Дори след като писмото бе превърнато в пепел, която трудно можеше да се различи в топящия се сняг, тя чувстваше как неговите завоалирани лицемерни фрази се увиват около сърцето й.

Какво всъщност искаше владетелят Масахиро? Наистина ли той и брат му възнамеряваха да заемат мястото на Шигеру? Или действията му бяха просто на зложелателен и любопитен човек, който, лишен от действителна власт, обича да играе тези злобни игри? Не й беше трудно да изтълкува посланието му — смисълът на споменатите „вести“ и „деца“ бе пределно ясен. Щеше й се да не бе срещала момчетата — техните лица с гладка детска кожа и ясни очи изникваха пред очите й, не по-малко настоятелни от призрака на баща им. Бяха проникнали в сърцето й и тя вече не можеше да ги пожертва.