Лиан Хърн - Пророчеството

Като един Отори, дори като член на Племето, би трябвало да отбягвам някакъв си кожар, тъй като те убиват животни и се смятат за осквернени, но Скритите вярват, че всички хора са създадени равни от тайното божество; така ме бе учила и моята майка. При все това някакъв остатък от предпазливост ме задържа в укритието на върбата, макар че, когато чух произнасяната шепнешком молитва, езикът ми сякаш сам взе да повтаря думите заедно с него.

И всичко щеше да приключи дотам — все пак не бях пълен глупак, макар че в онази нощ се държах като такъв, — ако не бях чул шум от приближаващи по най-близкия мост хора. Беше някакъв патрул, вероятно воини на Араи, макар че нямаше как да знам със сигурност. По всяка вероятност бяха спрели на моста, втренчили се в реката отдолу.

— Вижте го оня, побъркания — чух да казва един от тях. — Призлява ми да го гледам там всяка нощ — изговорът му беше като на местен жител, но следващият, който се обади, сякаш беше от Западната провинция.

— Хвърли му един бой и скоро ще се откаже да идва.

— Вече го сторихме. Без резултат.

— Значи се е върнал за още, така ли?

— Хайде да го затворим за няколко нощи.

— По-добре да го хвърлим в реката.

Засмяха се. Звукът от стъпките им се усили, щом почнаха да тичат, и после позаглъхна, тъй като бяха минали зад един ред къщи. Все още бяха на известно разстояние; мъжът на брега не бе чул нищо. Не смятах да стоя и да гледам, докато стражите хвърлят моя човек в реката. Моят човек — той вече ми принадлежеше!

Измъкнах се безшумно изпод клоните на върбата и хукнах към него. Потупах го по рамото и когато се обърна, му прошепнах:

— Ела, скрий се бързо!

Той ме позна незабавно и ахвайки от изумление, се хвърли в нозете ми, като се молеше несвързано. В далечината чувах как патрулът се приближава по улицата, която вървеше покрай реката. Разтърсих мъжа, повдигнах главата му, сложих пръст на устните си и като си напомнях да не го гледам в очите, го издърпах в заслона на върбите.

„Трябва да го оставя тук, помислих си. Мога да стана невидим и да избегна патрула“, но в този миг ги чух да трополят при ъгъла и осъзнах, че е твърде късно.

Вятърът набразди повърхността на реката и затрептя в листата на върбата. В далечината се обади петел, отекна звън на храмова камбана.

— Няма го! — възкликна глас на не повече от десетина крачки.

Друг мъж изруга:

— Мръсни отрепки!

— Кое е по-зле според теб — отрепки или Скрити?

— Някои са и двете! Ето това е най-лошото.

Чух как изсвистя издърпан от ножницата меч. Един от войниците посече няколко тръстики и после замахна към върбата. Мъжът до мен се напрегна. Трепереше, но не издаваше нито звук. Мирисът на щавена кожа тъй силно биеше в ноздрите ми, че според мен нямаше начин стражите да не го усетят, но вероятно смрадта откъм реката го бе замаскирала.

Вече мислех дали да не отвлека вниманието им от несретника, да използвам второто си аз и някак да се измъкна, когато двойка патици, спящи в тръстиките, внезапно излетяха със силно квакане, плъзнаха се по повърхността на водата и разкъсаха тишината на нощта. Мъжете извикаха от изненада, а после взеха да се подиграват един на друг. Поседяха още малко сред шеги и недоволство, хвърлиха няколко камъка по патиците, след което си тръгнаха, поемайки в обратната посока. Чух как стъпките им отекнаха през града и заглъхнаха до степен, в която и аз вече не ги чувах.

— Какво правиш навън по това време на нощта? Щяха да те хвърлят реката, ако те бяха заварили.

Той отново сведе глава в нозете ми.

— Изправи се — подканих го. — Отговори ми.

Мъжът вдигна глава, отправи бърз поглед към лицето ми и после отново сведе очи.

— Идвам всяка нощ, когато мога — изрече едва чуто. — Моля се на Бог да ви зърна още веднъж. Никога няма да забравя какво сторихте за брат ми, за останалите — замълча за момент и после прошепна: — Мислех, че сте ангел. Но хората казват, че сте син на владетеля Отори. Убили сте владетеля Ийда, за да отмъстите за смъртта на баща си. Сега имаме нов господар — Араи Дайичи от Кумамото. Хората му претърсват града за вас. Предположих, че сигурно знаят, че сте тук. Затова дойдох тази вечер отново с надеждата да ви видя. В каквато и форма да се явявате, сигурно сте един от Божиите ангели, за да сторите онова, което сторихте.

Бях изумен да чуя моята история, повторена от този човек. Тя върна съзнанието ми за опасността, в която се намирах.

— Иди си у дома. Не казвай на никого, че си ме видял — канех се да тръгвам.