Лиан Хърн - Началото

Хукнал така внезапно от хижата, той самият изобщо не бе въоръжен. Но пък и какво ли оръжие можеше да е от полза срещу този дух от планината, който изчезва и се появява когато си поиска? Наложи си да заговори.

— Който или каквото и да си, моля те, помогни ми! Моят учител е ранен — тръгнах да търся помощ, но се загубих. Той е в хижата близо до потока, при светилището.

— Твоят учител? Кой е той?

— Мацуда Шинген, от Тераяма.

— А ти кой си?

— Просто един от неговите послушници. Моля те, покажи ми пътеката!

Мъжът се усмихна леко, но не каза нищо. Отстъпи крачка назад и дъждът се посипа отгоре му; той изчезна отново. Шигеру потисна вик на разочарование и излезе на дъжда, твърдо решен да поеме по стъпките си и да разбере къде се бе отклонил. И в този момент на известно разстояние пред себе си видя тъмната фигура да се появява отново. Непознатият се обърна и му кимна.

— Върви след мен! — викна мъжът.

Поеха право нагоре по склона, следвайки тясна лисича пътека, като от време на време се отпускаха на четири крака, за да изкатерят някоя скала или да преминат през гъсталак. Мъжът се движеше доста по-напред и изчезваше всеки път, когато Шигеру се окажеше твърде близо, но винаги се появяваше отново. Все едно бе воден от лисица — и Шигеру се запита дали наистина не бе омагьосан от някой лисичи дух, който го отвеждаше в света на духовете. Проливният дъжд, зеленикавата светлина, трясъкът на гръмотевици, сребристосинкавите ивици на светкавиците — всичко това сякаш идваше от някакъв непознат свят, в който нормалните правила на живота не действаха и всичко бе подвластно на магията. Неговата реалност се бе разтресла, от което му се зави свят и му призля, все едно бе получил удар в главата. Какво ли ставаше с Мацуда? Ами ако вече е издъхнал? Не само бе наранил своя учител, но и се бе провалил напълно, опитвайки се да му окаже помощ.

Прехвърлиха малък хребет и започнаха да се спускат. Внезапно Шигеру разпозна мястото. Не потъваше все повече в света на духовете, а слизаше към хижата по пътека, която бе използвал неведнъж. Втурна се напред, без да се интересува дали е надминал човека дух, мислейки единствено за Мацуда. Тичаше така, че гърдите му щяха да се пръснат.

Дъждът се стичаше от стрехите на колибата, биеше по земята под тях и потичаше на кални ручеи към вира. Мацуда лежеше на една страна, точно както го бе оставил, и все още спеше, но вече без да хърка.

Шигеру коленичи до него — завивките бяха подгизнали и кожата на възрастния човек бе станала лепкава.

— Учителю! Господарю Мацуда! — той го разтърси леко.

За негово облекчение клепачите на Мацуда трепнаха, но той не се събуди. Настъпи лека промяна в ритъма на дъжда и водачът на Шигеру изникна на верандата. Той също коленичи и докосна шията на възрастния човек, търсейки пулса му.

— Какво стана?

— Ударих го, докато тренирахме. Той ме обучава на бой с меч.

— Ти си ударил Мацуда? Що за послушник си? Приличаш ми на някой от Отори.

— Аз съм Отори Шигеру, пратен съм в Тераяма за година, това е част от моето обучение.

— Владетелю Шигеру, за мен е чест да те срещна — рече мъжът, а в гласа му прозвуча скрита ирония.

Той не спомена собственото си име. Отново се приведе над Мацуда, повдигна клепачите му и се взря в очите му. После внимателно опипа натъртеното място на слепоочието.

— Не мисля, че си му счупил черепа. Просто от удара ти е изпаднал в несвяст. Скоро ще дойде на себе си. Имам тук някои билки… върбина, върбова кора и разни други неща. Направи му чай от тях — ще уталожи болката и виенето на свят. Не се отделяй от него. Опасността не е толкова от удара, колкото от възможността да се задави и после да се задуши. — Той извади малка торбичка и я подаде на Шигеру.

— Благодаря — рече Шигеру. — Много съм ти признателен. Ела при мен, когато се върна в Хаги, и ще бъдеш възнаграден.

Гласът му заглъхна и той се почувства глупаво, защото какво възнаграждение можеше да предложи на лисичи дух? При все това, когато мъжът стоеше пред него, изглеждаше съвсем истински и обикновен.

— Може някой ден да дойда в Хаги.

— Винаги си добре дошъл. Кажи ми името си.

— Имам много имена. Понякога хората ме наричат Лисугера — той се засмя на изражението на Шигеру. — Погрижи се за своя учител — поклони се ниско и завърши: — Владетелю Отори — с тон едновременно почтителен и присмехулен. После изчезна.

Шигеру пренесе Мацуда в колибата и го положи на постелката, разпали огъня и донесе прясна вода. Беше мокър до кости. Съблече дрехите си, за да ги изсуши, и седна край огъня, докато водата заври. Не беше студено, а когато в късния следобед дъждът намаля, горещината се завърна, даже още по-знойна от преди.