Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

Стенуолд го наближи, но не откъсна младежа от работата му. На тезгяха отстрани вече лежаха няколко готови механизма, всичките изглеждаха варианти на едно и също изделие, всичките изработени грижливо до последния детайл. Стенуолд беше чувал от колегите си колко добър е Тото в онова, което е избрал за свое призвание. Жалко, че младежът беше полуроден, беден, че и сирак на всичкото отгоре. Ако произходът и финансовите му възможности бяха други, учителите му биха го определили с една-единствена дума — „велик“. В продължение на векове Колегиум се беше усъвършенствал в налагането на своите основополагащи идеали — свобода за всички и възможност за всекиго — и ако Тото беше попаднал в друг град, щеше да е роб в най-лошия случай и черноработник в най-добрия. Тук, в Колегиум, той беше получил стипендия и беше усвоил ценни умения, но произходът му го спъваше като окови на глезените. Всички писани правила бяха на негова страна, а всички неписани — срещу него.

Стенуолд взе един от завършените механизми и го огледа. Представляваше продълговат контейнер, голям колкото юмрука му, и вътре имаше нещо като помпа, но точното му предназначение убягна на Стенуолд. Тото погледна към него, после спря да натиска педала и се дръпна от струга. С очилата, работните ръкавици, тежката престилка и коженото кепе приличаше на всеки друг чирак в залата, но Стенуолд го беше познал по прегърбените рамене и наведената глава.

— Трябвам ли ви за нещо, майстор Трудан? — попита младежът. Гласът му беше типичен за всички чираци — не твърде силен, но изтънен така, че да се чува над машинната врява в помещението.

— Обучавах се в същата тази зала — каза Стенуолд и несъзнателно премина в същия режим на говор. — Но отдавна не съм заставал на струга. Какво е това нещо?

— Въздушна батерия, майстор Трудан.

— Не е нужно да си толкова официален с мен, Тото — каза му той, после добави: — Не помня въздушните батерии да са част от учебната програма.

— Не, това е нещо като личен проект, майсторе — отвърна Тото. — Понеже всички отидоха на Игрите, реших, че мога да…

— Знам, да. — „Същото правех и аз на неговите години. Мислех си, че цял живот ще бъда занаятчия.“ — Малко ме е срам да попитам, защото май би трябвало да го знам, но какво точно е въздушната батерия?

Промяната в младежа беше забележителна. Докато обясняваше, разглобявайки изделието, очите му грееха, а оживлението му набираше инерция като машините, сред които работеше.

— Ето вижте, майсторе, тук вътре има камерка, пълна с въздух… виждате ли еднопосочната клапа… сега камерката е пълна и… запъвате я като автоматичните арбалети с това лостче тук — натискате с палец три-четири пъти… с което поставяте въздуха в камерката под налягане, голямо налягане… и после, когато лостчето е в това положение, можете да изпуснете целия въздух наведнъж… и да получите кажи-речи толкова ускорение, колкото и при заряд с огнепрах.

— Чук и клещи — измърмори Стенуолд. Беше впечатлен. — И за какво смяташ да го използваш?

Тото вдигна очилата си. Под тях останаха два светли кръга на фона на потъмнялото му от сажди и мръсотия лице.

— За оръжия, майсторе.

— Оръжия ли?

— Далекобойни оръжия, да. — Оживлението му започна да се отлива. — С това… с това бих искал да се занимавам професионално. Ако ми позволят, разбира се.

— За това не се притеснявай, Тото. Ако не тук, то в Сарн, може би. Там оръжейниците с диплома от Колегиум се ценят високо. — Думите му не прозвучаха убедително. Стенуолд завъртя в ръка въздушната батерия и я остави на тезгяха. — Иска ли ти се да прескочиш до Хелерон?

Очите на младежа се ококориха.

— О, да, майсторе, разбира се. — Сигурно отдавна мечтаеше за това. В техния войнолюбив свят голяма част от оръжията в Равнините се произвеждаха в леярните на Хелерон, като се започне с огромно количество мечове от всяка разновидност и се стигне до бронирани земеходи и обсадна артилерия. Хелерон беше всепризнатият център на индустриалната епоха с разнообразни производства, обслужващи всички сфери на живота в Равнините, но търговията с оръжие беше перлата в короната му.

— Е — каза Стенуолд и замълча многозначително, прехвърляйки за последно доводите наум. За Тиниса и Салма нямаше никакви угризения — те можеха да се погрижат за себе си, ако нещо се объркаше. Тото обаче беше неизвестна величина — тихо момче от смесен произход, затворено в себе си. Стенуолд не би го и забелязал, ако не беше Челядинка. Момичето имаше нужда от помощ, защото не го биваше в механиката и едва ли щеше да си вземе изпита, ако не беше Тото, който успя да я научи на необходимия минимум без много шум. След това момчето го беше впечатлило по време на дуела си с Адакс. Кимон може и да смяташе мача за скучен, но ако питаха Стенуолд, Тото, който разполагаше с малко, а се бе справил по-добре от предвидимото, се беше доказал в много по-голяма степен от Пиреус, който разполагаше с много, а се бе справил далеч под очакваното. — След няколко дни тръгвам за Хелерон — продължи той, уж небрежно. — Може да изникне малко работа там и помощта на неколцина младежи ще ми бъде от полза. Е, искаш ли да дойдеш?