Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

Само дето сега Че трябваше да медитира, а не да прехвърля старите си тегоби както скъперник брои парите си.

Изкуството на предците й убягваше упорито. Ако предците й са били неспособни като нея, човешката раса отдавна да е изчезнала. В далечното минало преди парните машини и металообработването светът е бил диво място. Само с огън и кремък на своя страна далечните й прародители са заставали срещу същества, които не познавали страха от човека — колонии от огромни мравки; паяци, които плетели паяжини от по десет метра; пустинни скорпиони, които можели да строшат парче желязна руда с щипките си; хищни богомолки, които дебнели в тъмния лес и обичали човешко месо. Срещу тези опасности хората разполагали единствено с Изкуството на предците. То породило връзка и родство между голите, безпомощни хора и гигантските бронирани животни, които господствали над света. Родство в началото, а после и средства за общуване, които отворили пролука към истинската съкровищница.

Всички тези познания тя дължеше на образованието си, разбира се. Получила беше отлични оценки от учителите си по история и метафизика, но нищо от това не й помагаше да приложи теорията на практика.

А скоро това умение щеше да й потрябва, много скоро. Притисната от изтичащото време, в което да се докаже, ето я тук, като слаб студент ден преди труден изпит, който отчаяно се опитва да навакса с материала.

През няколко години Стенуолд обучаваше нова група специални студенти и детството на Че в дома му беше свързано с тях. Сега всички те си бяха заминали и когато поотрасна, Че започна да си дава сметка, че ги няма, защото Стенуолд ги е отпратил някъде. Защото Стенуолд, любезният преподавател и историк, ръководеше мрежа от шпиони, които работеха за него на различни, често далечни места. Скучният стар чичо Стенуолд се беше оказал крайно загадъчен човек.

И не беше трудно да се отгатне накъде е насочен погледът му. За Академията „историята“ се свеждаше до миналото на Равнините, обширната равнинна земя между морето и Големия бариерен рид, която се смяташе за люлка на цивилизацията. Само че в своите часове Стенуолд често разказваше за други места, защото цивилизацията не изчезвала, щом преминеш Бариерите или стигнеш Ръбатата пустиня, обясняваше той. Това сигурно би прозвучало като нещо прекрасно, ако не беше тонът на преподавателя, който намекваше, че той единствен е съзрял буря на този далечен хоризонт, а никой наоколо му не тича вкъщи да си вземе палтото.

„Съсредоточи се, съсредоточи се, съсредоточи се.“ Но беше като да заспиш насила. Вместо да се унесе в дълбока концентрация, тя беше свежа като краставичка, мозъкът й я измъчваше с желанието си да се насочи към нещо действено, а думата „съсредоточи се“ беше дамгосана от вътрешната страна на черепа й.

— Трябва да го направя както трябва — каза си тя с отчаян тих шепот. Изкуството беше жизнено важно, а тя не познаваше друг, нито един, който да е така неспособен като нея. Имаше хлапета на единайсет-дванайсет години, които го владееха по-добре.

Изкуството беше общо за всички раси, но и уникално за всяка. На него богомолкородните дължаха костните шипове по ръцете си и невероятната си бързина. То беше тихият глас, чрез който мравкородните си разменяха мисли и координираха действията си в битка. То правеше някои силни, други — издръжливи. То можеше да замъгли умовете на врага или да се изкатери по вражеските стени. Позволяваше на хора да летят… О, какво ли не би дала да полети! Уви, бръмбарородните бяха пословично неумели в летенето, тромави и тежки, но… ех, да можеше да полети, дори да се рее само във въздуха без помощта на машина или животно! Мухородните и молецоидите, а и другите, сигурно биха й се присмивали, но тя не би имала нищо против, ако ще полетът й да е най-тромавият и най-бавният на света.

„Твърде много мисля — реши тя. — Рационалното у мен ми идва в повече.“ Не че Изкуството беше ирационално като древната лъжлива магия на молецочовеците. Не, просто й беше непонятно и тотално извън възможностите й.

Въздъхна. Нямаше смисъл. Продължаваше упорито да й убягва. А в момента се чувстваше достатъчно потисната и без този пореден провал.

Зачуди се дали нещата щяха да са различни, ако беше спечелила двубоя си срещу Фалгър. Първия удар беше нанесла тя — силно плясване по незащитената ръка на младежа — и това сякаш предрече края на двубоя, или така поне реши Че в онзи момент на триумф. Фалгър беше неопитен като нея, след удара изглеждаше уплашен, на всичкото отгоре тлъстият му чичо ръмжеше и го притесняваше в гръб, така че победата й беше в кърпа вързана. Щеше да го отнесе като стой та гледай.