Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

Търсете ме в тъмните места. Ще си спомните мрака, който падна, когато нашата братовчедка Далес изгуби пътя си. Там ще намерите и мен, на зазоряване.

Салма помнеше Фелипе Далес. Тя олицетворяваше всичко, за което си мечтаеше той — войн от бойния елит, цялата в броня. Четири години бяха минали от падането на княжество Права. Оцелелите разказваха, че в последната битка Далес надминала себе си.

Препрочете писмото си и се намръщи, забелязал грешката в метафорите — едно и също нещо сравняваше ту с мрак, ту със зора. Нямаше ли осочовеците поне веднъж да нападнат от запад, заради поетичното разнообразие, ако не друго. Какво пък, ако нещо може да се напише просто, значи не си струва да го пишеш.

От своето изгнание ви пращам този знак за почитта си — от мен, принц-минор Салме Диен.

Завърши името с къдрава заврънкулка, която се получаваше толкова добре с пачето перо. Знаеше, че бръмбароидите биха сметнали писалото му за старомодно, но така и не свикна с техните сложни резервоарни писалки. Щом монархът на Федерацията използваше хитинова писалка, кой беше Салма, че да иска повече?

— Готов съм — каза той и миниатюрната фигурка до вратата пристъпи напред. Чакала го беше близо час, докато той съчини писмото, без да мрънка и да се оплаква, рядко и достойно за уважение качество, особено в град като Колегиум, където всички вечно бързаха и юркаха околните.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита я той. — За повечето хора в този град родината ми е само име от книжка с приказки.

Мухородната, изправена в целия си ръст, почти нямаше нужда да вдига глава, за да срещне погледа на седналия Салма. Беше тънка млада жена със синьо-сивкава кожа, семпла черна туника и кръглата значка на своята пощенска гилдия.

— Всъщност, ваше височество, гилдията има клонове както в Драме Йо, така и в Шон Фор, а оттам лесно ще намеря пътя до Рох.

Салма сгъна писмото и го запечата с кръгло парче маджун, което притисна с нокът, оставяйки стилизиран полумесец в податливата субстанция. Изглеждаше измамно просто, но Салма знаеше, че всеки фалшификатор би се изпотил, опиташе ли да имитира прецизно стила му.

— Не вярвам да пратят отговор — каза той на мухородната. — А и да пратят, едва ли ще ме завариш тук, когато се върнеш.

Мухородната взе запечатания свитък и се поклони леко. След миг вече беше на прозореца, а после изчезна — крилцата й изпърхаха скорострелно и дребната й фигурка се стопи в небесата.

Салма си пое дълбоко дъх. С изпращането на писмото беше поел по път, от който нямаше връщане. Но пътуването му поне нямаше да е самотно. Тази мисъл извика усмивка на устните му и той реши, че е време да се поглези с едно от любимите си занимания — да иде и да се позаяжда с Тиниса.

На врата се почука дръзко и по специфичния ритъм Тиниса разбра, че е Салма, дошъл да я търси, защото му е доскучало. Не скочи да му отвори. Стоеше пред огледалото и се чудеше дали да го пусне, или да се направи на глуха. Обикновено я търсеше от скука и това я дразнеше. Тиниса никога не оставаше без обожатели, те идваха при нея с подаръци, с цветя, с някоя дрънкулка или бижу, понякога с открадната добра поема или саморъчно написана лоша. Салма я търсеше само защото в компанията й му беше забавно, а това в крайна сметка не беше същото.

Но именно затова й беше толкова интересен, даде си сметка тя. Защото беше неподатлив на хубостта й, на усмивчиците и номерцата й. А и беше принц на всичкото отгоре. В Колегиум имаше предостатъчно синове на тактици и наследници на индустриалци, на едри търговци, на учени или на стратези. Но никой от тях не беше принц. В Равнините принцове нямаше.

Облечена беше с любимата си копринена роба, която се спускаше от гърлото и оставяше раменете й голи — дреха, подходяща за личния будоар на една дама. Много мъже биха платили висока цена за привилегията да я видят в такова облекло, но Салма щеше да нахълта, да се метне право на дивана и изобщо нямаше да забележи тоалета й.

— Ох, хайде влизай, щом трябва — извика тя, като се постара в тона й да прозвучи раздразнение от неканената му поява. Сигурно би трябвало да е доволна поне от това, че принцът все нея търсеше за разтуха от сивото всекидневие, но тази мисъл не я утешаваше особено. Не е като да не си падаше по момичета. Можеше да избира сред почти всички студентки в Академията и го правеше най-редовно. Към нея обаче… беше различен.

Той отвори вратата, спря на прага да връчи наметката си на многострадалния слуга на Стенуолд и каза, облегнат на касата: