Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

Стенуолд я гледаше напрегнато и Че реши, че й е много ядосан — достатъчно ядосан, за да я удари, — и се дръпна инстинктивно назад.

Не, той никога не я беше удрял, нямаше да я удари и сега. Но на лицето му имаше изражение, каквото Че не беше виждала преди. Беше много блед, все едно му е лошо, и изглеждаше много тъжен, тъжен и още нещо — сякаш изпитваше някаква вина или страх, за които си знаеше само той. Всичко това се изписа ясно по лицето му, после той се обърна към изхода.

— Аз… — промълви Че, но той вече я беше подминал. — Чичо… Моля те!

Той спря с гръб към нея, широките му плещи се бяха прегърбили.

— Тото — изрече той, без да се обръща, — никой няма да спечели, ако този разговор се разчуе.

Тото кимна отсечено — жест, който Стенуолд не би могъл да види, но двамата изглежда се разбраха без думи.

— Чичо… — подхвана отново Че. Той се обърна бавно и спокойно. Изражението му все така беше тъжно и замислено.

— Не може да дойдеш с мен, Челядинке — каза й. — Вършил съм много неща, за които после съм съжалявал. Няма да повторя същата грешка. Въпреки това съжалявам. Съжалявам за… Съжалявам.

Тото я видя как се хвърли разтреперана в прегръдките му, видя и нараненото, виновно изражение на Стенуолд. След малко чиракът се изкашля и възрастният мъж вдигна очи към него.

— Такова… атлетите всеки момент ще пристигнат за Игрите. Дали да не… идем да ги видим?

Стенуолд кимна благодарно.

— Прав си, разбира се. Хайде, Челядинке. Избърши си очите. — Той въздъхна отново. — Освен ако не греша, днес ще се убедиш отчасти в правотата ми. И дано това ти е достатъчно.

По протежение на цялото Патианско шосе, широкия северен път, който водеше до сърцето на Колегиум, се беше събрала тълпа. Богаташите и по-заможните занаятчии се бяха сместили нагъсто на няколкото реда амфитеатрални каменни стъпала, издигнати от началото до края на маршрута. Празненствата за откриването на Игрите и ритуалното посрещане на атлетите бяха по-стари и от Академията. Хора са сядали по каменните стъпала още по времето, когато градът се е казвал Патис, а бръмбарородните са били второкласни граждани и роби. По времето на Лошите стари дни.

Пред тези удобни стъпала се трупаха бедняците, прави, разбира се, но пък компенсираха с врява и смях. Да си беден, в Колегиум беше относително понятие, защото „бедните“ тук се радваха на предостатъчно работа, на канализация и на бистри кладенци с помпи, а в по-тежките години ги снабдяваха с безплатна храна от обществените складове. Едно управление в ръцете на учени, филантропи и богаташи беше като впряг от орел, рак и щука, но в Колегиум успехите бяха повече от провалите. И най-важното, открай време беше модерно да те виждат как участваш в благотворителни мероприятия в полза на по-нисшите класи. Дори най-алчният магнат държеше да демонстрира щедростта си, а дори фалшивата щедрост вършеше добрини.

Шумно вълнение се плискаше през множеството, вълна от звуци, която се придвижваше паралелно с напредването на атлетите. Хората проточваха вратове, бутаха се и някои дори слизаха на самото шосе, въпреки редкия кордон на градската стража, състоящ се най-вече от мъже на средна възраст с отеснели плетени ризници. Но присъствието им беше достатъчно, за да поддържа реда, а и всеки десети беше пазител, облечен с тежката броня от масивни стоманени плочки, която само бръмбарородните бяха достатъчно издръжливи да понесат. Развълнуваните зрители се сбутаха обратно на тротоара, но приветствените викове не утихнаха, дори напротив — преминаха в кресчендо, защото първи в града по Патианското шосе щяха да влязат най-добрите атлети на Колегиум.

Че стана от мястото си на стъпалата не защото държеше да види процесията, а защото всички около нея се изправиха. Реши да преброи колцина от участниците знае по име. Начело, понесла знамето на Колегиум в цветовете на града — златно, червено и бяло, — вървеше Брайруи Светкавицата, стройна жена с къса коса, единствената бръмбарородна в познатата история, печелила състезание по надбягване на къси разстояния. На крачка зад нея вървеше доста по-възрастен мъж, чието име Че не помнеше и който беше участвал в състезанията на дълго разстояние и в бронираните надбягвания още преди тя да дойде в града. До него, набит и оплешивяващ, вървеше Пинсер Някой си, който беше спечелил миналогодишния рецитал на епическа поезия. Зад тях пристъпяха още седемнайсет състезатели, някои ветерани, други млади надежди — спринтьори, скачачи, дуелисти, музиканти, борци и поети, и много от тях бяха тренирали в самата Академия.