Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

— Една нощ претършувах раницата му. Той беше на пост, а аз умея да се промъквам. Намерих… едно писмо.

Че очевидно не схващаше цялостната картина, затова той отиде при трупа на паякородната жена и разрови раницата на Тото. Извади писмото, подаде й го мълчаливо, тя го разгъна и започна да чете.

Скъпа Челядинке,

Моля те да ми простиш. Винаги съм се смятал за смел човек, но това май показва друго. Когато мислиш за мен, моля те да не забравяш за битките, които сме водили заедно. Битките, които съм водил заради теб. Дойдох чак в Мина заради теб. И други дойдоха, но не забравяй, че и аз бях сред тях. Бих се с осоиди в двореца, пак заради теб.

Ще ми се да имах и друго, което да ти дам. Опитах се да ти дам всичко, което имам, но разбирам защо ти не искаш да го приемеш. Аз нямам бъдеще. Произходът ми винаги ще е пречка да се издигна до върховете на професията и да направя нещо велико в живота си. Лишен съм и от грацията на чистокръвните. Винаги съм бил най-слабото звено в нашата група, най-несъвършеното.

Обичам те още от лекциите, които посещавахме заедно в Академията, но така и не ти го казах, защото съм страхливец. Сега ми се струва толкова отдавна. Дълго носих този товар. Да замина ще е облекчение.

Все още те обичам и се надявам, че и ти храниш добри чувства към мен. И занапред ще работя за каузата на чичо ти. Когато прочетеш това, аз вече ще съм на път за Тарк заедно със Салма. Сигурен съм, че някой ден пак ще се видим. Не се сърди на Кенисе, че ме остави да тръгна, без да се сбогувам с никого от вас. Когато четеш това, аз отдавна ще съм заминал. Така е по-добре, нищо че не изглежда като най-смелата постъпка на света. Истината е, че друго не би било по силите ми.

Моля те да ми простиш за това писмо, което само показва какъв страхливец съм. Нямам смелост да ти кажа всичко това в лицето.

— Когато го прочетох, реших, че е променил решението си — каза предпазливо Ахеос. — Че се е отказал да тръгва със Салма. Но по-късно ми се стори странно, че е решил да задържи писмото. А и в Мина говорихте надълго и нашироко за шпионина, който можел да си променя лицето. Моят народ знае немалко за този стар орден. И постепенно започнах да се чудя… ами ако писмото е било оставено за теб, а го е намерил друг? Ами ако приятелят ти е заминал, но някой е побързал да заеме мястото му, без ние да разберем? Дори не мога да си спомня кога си тръгна онази минаска, водачката ни. Дори не се сбогува, но тогава реших, че такъв им е обичаят, защото минасци са вечно намусени и прочие. Но ако е намерила писмото и е решила да се възползва от шанса, който то дава, то ние въобще не бихме разбрали, че Тото си е тръгнал. Просто бихме решили, че водачката ни е поела обратно към Мина…

— Това не е достатъчно — възрази Че. — Не е било достатъчно, за да си сигурен.

— Така е, но после забелязах още две неща. Къде беше арбалетът му? Ако бях прав в подозренията си, то самозванецът не би могъл да си служи с арбалет, така както не мога аз или Тиниса, да речем. Но последното потвърждение дойде, когато го видях как те държи.

— Какво имаш предвид?

— Той… Тя те държеше като щит пред себе си, така че ако стрелям, да уцеля теб, а не нея. Мъжът, написал това писмо, никога не би постъпил така.

Че впери очи в писмото и сълзите дойдоха неканени. Устните й започнаха да треперят.

— Аз… съжалявам — каза несръчно молецоидът. — Показах се недостоен за теб.

Че си даде сметка, че би могла да го намрази заради стореното. Че би могла да превърне отсъстващия Тото в мъченик, в мъжа, с когото е могла да бъде, ако Ахеос не се беше намесил. Това присъстваше като възможност в ума й и единственото му предназначение бе да замаже срамния начин, по който се бе отнесла с Тото, преди той да замине.

— Моля те — прошепна тя, протегна ръце към Ахеос и той я прегърна. Притисна я към гърдите си и я остави да се наплаче.

Магията изискваше концентрация, а болката беше остра и много силна. Не смееше дори да докосне раната. Когато стрелата го прониза, Сцилис — Сцила всъщност, каквото беше истинското й име — беше изгубила всичките си маски и се бе строполила на земята в истинския си вид. В онзи миг на шок и агония тя насочи всичките си резерви към една цел — да се преструва на мъртва.

А после молецородният се приближи и тя се уплаши, че е дошъл да я довърши, но той се интересуваше повече от проклетото писмо, отколкото от собствената си сигурност. И тя остана да лежи на земята, маскирана като собствения си труп, докато той ровеше в раницата. После молецоидът се върна при момичето и двамата разиграха смешната си малка драма. Но това й беше спечелило време.