Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Преди поне в квартала на чужденците беше различно. Допреди десетница кварталът, където живееше и той, се къпеше във врява и цвят, наблюдаван строго от градската стража, но оформен от безброй ръце в стотици малки домове далеч от дома. Сега и този квартал тънеше в тишина, защото всички освен най-упоритите му и уседнали обитатели бяха избягали.

„И аз трябваше да избягам.“

Живееше в Тарк от една година, не толкова, че да пусне корени, но по-дълго, отколкото бе оставал другаде след Колегиум.

„Какво ме задържа тук?“

Вината, реши той. Вина, защото отдавна знаеше, че този ден ще дойде, че рано или късно черно-жълтите орди ще нахлуят в Равнините; знаеше го, а не бе направил нищо. Когато преди години стана напечено, той просто си тръгна и не погледна назад.

Местните не му обръщаха внимание — той беше добре познат в тази част на града, а следователно и във всяка друга част, защото мнението на всеки мравкороден за него можеше да бъде предадено от човек на човек толкова лесно, колкото се предава бутилка в таверна. Гледаха го с пренебрежение, защото беше чужденец, защото беше мухороден и защото беше пътуващ художник. От друга страна, той имаше приятели тук и гледаше да не се забърква в неприятности, следователно го търпяха. Не че кротуването неизменно вършеше работа — преди три дни беше обрана къща недалеч от квартала и след като милицията не откри извършителя, трима чужденци бяха подбрани на случаен принцип и обесени. Външните, казваха тук, живеели в града на собствен риск и трябвало сами да се грижат за себе си.

Той беше грозноват дребен мъж, почти напълно оплешивял и с лице на буци — надвиснало чело и счупен нос в комбинация с изпъкнала заядливо брадичка, от които профилът му приличаше на стиснат юмрук. Мухородните рядко бяха радост за окото, но неговата външност си беше откровено отблъскваща. Ако беше от друга раса, сигурно би си пробивал път в живота с лакти и страховити гримаси, но никаква войнственост не можеше да промени факта, че от сандалите до върха на плешивата му глава имаше само четири стъпки разстояние.

Казваше се Неро и през последните двайсетина години си беше изкарвал хляба като художник, при това художник от такъв калибър, че името му отваряше подбрани врати във всички градове на Равнините. За него обаче художеството беше странично занимание. В една земя, където повечето хора никога не напускаха укрепените си градове освен с търговска цел, той беше истински пътешественик. Пътуваше от град на град по който път поемеха нозете му, натрапваше се на всеки, проявил готовност да го приеме в дома си, и правеше каквото поиска.

Тази мисъл го върна към настоящето, защото сега — ако можеше да се съди по факта, че още е тук — той искаше да се забърка в обсада. В трижди проклета война. Самият той не беше съвсем наясно по този въпрос, но засега поне не изпитваше желание да си тръгне, а подозираше, че скоро не би и могъл да го направи без някой летящ имперски патрул да го застреля от въздуха.

Далеч напред се виждаше крепостната стена на Тарк — висока мозайка от светли каменни блокове с амбразури в горната част, назъбена корона, пасажи и бойни машини. В сянката й мравкородните бяха спокойни. Тази стена беше удържала обсади и преди, когато други мравкородни от други градове си бяха пробвали късмета, така както армиите на Тарк си бяха чупили зъбите в крепостните стени на Кес и Сарн.

Неро знаеше, че армията отвън не е армия на мравкородни и няма да се бие като тях. Всеки път, когато се сетеше за това, краката го засърбяваха да се махне. Но ето че още беше тук.

Паропс не беше типичният мравкоид и още по-малко типичният мравкороден офицер. Приятелството му с Неро беше започнало зле, когато се разнесе слухът, че жената, избрана за негова партньорка, седи гола пред статива на художника, а той самият е станал за посмешище в целия град. И Паропс, разбира се, хукна да въздаде правосъдие. Ала чифтосването при мравкочовеците беше особена дейност, която се уреждаше за добруването на града и за осигуряване на потомство, беше инвестиция от неличен характер, до голяма степен лишена от ревността и страстта, характерни за другите раси. В интерес на истината, след чифтосването двамата бяха изгубили интерес един към друг и Неро далеч не беше първата забежка, с която партньорката на Паропс се опитваше да разнообрази всекидневието си.

Естествено, от Паропс се очакваше да убие мухоида на място — очакваха го както партньорката му, така и градът като цяло. Не в пристъп на гняв, защото мравкородните рядко се поддаваха на тази емоция, а заради обидата към неговото расово, гражданско и лично достойнство. Ала вместо да убие нахалника, той беше прекарал по-голямата част от нощта рамо до рамо с него на покрива — зяпаха тъмния град и си приказваха за други места.