Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Струва ми се, че когато битката започне, осоидите няма да питат от коя раса си, а от коя страна на стените се намираш.

— Съвсем вярно — съгласи се Неро.

Паропс най-после обърна гръб на прозореца и хипнотичното съзерцание на близкото бъдеще.

— Защо си тук, Неро? — попита той. — Расата ти е известна с умението си да минава между капките. Колкото по-надалече бягаш, толкова по-дълго ще живееш, нали така казвате вие? Чудя се защо още не си направил онова, което би сторило всяко разумно човешко същество на твое място — да си плюеш на петите, докато още е време?

Неро вдигна рамене. Отчасти причината се криеше в приятелството му с Паропс, разбира се, но имаше и друга и тя беше толкова лична и толкова обикновена, че го беше срам да я признае на глас.

— Никога не съм виждал война — продума тихо той. — Имам по някое и друго сбиване в сметката си през годините, но не и война. Истинска война. Впрочем преди много години направих проучване и написах книга за Битката на чарковете при портите на Колегиум, но отзивите на критиката бяха, хм, постни, да речем. И с право, защото нямам никакъв личен опит във войните и битките и това си личеше. Това ми е причината, не по-лоша от всяка друга… е, доста лоша всъщност, знам.

— Не си в ред — поклати глава Паропс.

— Вероятно. Но пък моят народ умее да се изнизва в последния момент, а той още не е дошъл. Така че, кой знае, накрая може да оправдая очакванията и да постъпя по традиционния начин.

— Не отлагай твърде дълго — предупреди го Паропс, а после изглежда получи ново съобщение, прелетяло с ефимерни криле през навалицата от послания във въздуха. — Най-после са приели посланиците — обяви той.

Скрил се върна на бегом, приведена ниско сред високите колкото човешки бой туфи саблена трева. Придвижваше се на серии от спринтове през откритите участъци и благодарение на дългите си крака развиваше скорост, с каквато Салма не би могъл да се мери. А после застиваше неподвижно зад някое прикритие със запъната в лъка стрела. Салма и Тото се бяха окопали под една от големите туфи, която издигаше над тях тесните си, остри като бръснач стъбълца. Лежаха и наблюдаваха нетърпеливо неравномерното й приближаване.

А после Скрил спря рязко до тях и ги засипа с пръст. Странно същество беше тя — смесица от минаски боен бръмбар и нещо друго, с нищожно образование и лоши маниери, но ги беше превела безпогрешно дотук, на хвърлей място от имперската армия, сякаш познаваше всяка педя от терена като дланта на ръката си.

— Какво видя? — попита я Тото.

— Видя ли я — нея или дъщерите на милосърдието? — прекъсна го Салма.

Тя го изгледа подигравателно с ококорени очи.

— Дали пък случайно не сте пропуснали да забележите многохилядната войска ей там, ваше височество? Идея си нямам къде е вашата лъскава дама, но със сигурност не марширува из лагера, както си мислите. Така че, не, нямах честта да се срещна с нея и да я поканя тук на халба бира и сладки приказки. — Тя поклати глава и вдигна ръка да подръпне заострените си уши, сякаш се опитваше да ги направи още по-дълги. — Дори не успях да се приближа до лагера, защото имат часови на всяка крачка, проклетниците. Опасали са с постове целия лагер, направили са окопи, заграждения, дори малки наблюдателници са издигнали. А небето! За него не ми се говори даже. Ако планът ви е бил да хвръкнете с тези ваши крилца, значи не става за нищо. Въздухът гъмжи от летящи патрули като мухи около разложен труп. Явно смятат, че мравкоидите ще им дадат сериозен отпор, а и защо не? Аз със сигурност щях да го направя, ако давах нарежданията в Тарк.

— Мравкоидите не са ли прекалено праволинейни за тази цел? — попита Тото. — Мислех, че просто ще се строят и ще нападнат.

— Не се заблуждавай, бръмбарче — каза му тя. — Мравките си падат по мръсни номерца като всеки друг. Те разбират от война, бръмбарче, а войната е преди всичко работа, денонощна работа. Никой не е печелил война само като се е сражавал честно.

— Престани да ми викаш така — сопна се Тото, защото прякорите, които му измисляше, започваха да го дразнят. — Аз съм толкова бръмбар, колкото ти си… каквото си там, или каквото не си.

— Аз бръмбар ли съм? Не. Негово височество бръмбар ли е? Не. Значи за теб остава да си бръмбарчето, освен ако не намерим някой повече да прилича на бръмбар от теб — изтъкна тя без помен от симпатия или съпричастие.

— Вие двамата няма ли да… — изсъска Салма, но не довърши, защото осоидите се появиха изведнъж, прелетяха толкова ниско, че тревата се разлюля, и несъмнено забелязаха тримата шпиони.