Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Когато Империята на осите подхвана дванайсетгодишната си война срещу Федерацията, молците най-сетне обърнаха взора си към раираните парвенюта. Но допреди няма и месец повечето сънародници на Зареа не бяха и помисляли, че може да се случи нещо толкова абсурдно — че Тарн ще изпадне дотам да разчита на имперската милост. Но шефовете на Зареа се бяха оказали по-проницателни. Водени от любопитство и предсказания, те й бяха поставили задачата да открие щит срещу Империята.

Зареа беше пътувала до Империята два пъти, маскирана като робиня, в опит да разбере какво движи тази жизнена и войнолюбива раса, която едва наскоро бе предявила претенциите си за място на световната карта. Мисиите й — и двата пъти приключени с фалшива смърт, която да я отърве от преследване — бяха осигурили на Тарн повече информация, отколкото градът можеше да преглътне. През Вещото време расата й се бе славила със способността да разбира мисленето на другите, но след революцията това ценно умение беше атрофирало непоправимо.

Ходила беше в Империята, изучила бе политико-социалната й система, създала си беше контакти, внедрила бе свои агенти сред робите и хората от подчинени раси. Пуснала бе деликатно пипалата си в търсене на някакъв лек срещу устрема на имперските армии, които рано или късно щяха да стигнат до Тарн. Деликатно и неусетно, чрез посредници на посредниците и чрез най-предпазливите средства, Зареа беше очертала смътните параметри на едно възможно решение.

А сега фокусът се беше изместил обратно към Тарн, отговорността се беше стоварила изцяло върху нейните плещи — Зареа, разузнавач и шпионин, чийто крехък план можеше да спаси града или да го погуби окончателно.

Навън денят отдавна беше започнал, но градът не спеше. Зареа заслони очи с ръка и погледна през прозореца.

Небето беше пълно с въздушни кораби. Имаше и други летящи машини, които кацаха в нивите и оставяха дълбоки бразди в почвата. Рояци осородни се спускаха заедно с машините и кацаха един по един на балкони, върху статуи, пърхаха с крила, залепнали за каменните барелефи. До един бяха протегнали ръце със заплашително отворени длани, но жителите на Тарн стояха търпеливо, не ги закачаха, не оказваха съпротива. Никъде не се виждаха мечове и лъкове. А и каква ли полза от тях срещу монтираните на летящите машини оръжия?

Следващата стъпка според плана на Зареа беше да слезе долу и да види дали този отчаян и безкрайно невероятен опит да обърнат съдбата има шанс да успее. Тя разпери тъмните си криле и се спусна по бавна спирала да посрещне осородните.

Новият губернатор на Тарн беше пристигнал.

След като котвените въжета на въздушния кораб най-сетне се захванаха за нещо що-годе стабилно — някоя статуя сигурно или изпъкнал барелеф, — осородният усети как палубата под краката му се успокоява. Ако довечера излезеше силен вятър, на сутринта част от статуите на Тарн щяха да са останали без глави.

Беше само на трийсет години и само майор. Нечувано беше човек на неговата възраст и с неговия чин да получи такъв пост. Е, получил беше съдействие по пътя си нагоре, вярно, като човек, когото другарите му повдигат, за да се прехвърли през стена, но и самият той беше положил немалко усилия. Може и да имаше своите недостатъци и недъзи, но беше обучен добре и постепенно се беше превърнал в умел манипулатор на общественото мнение, не по-лош от всеки друг в Империята.

Казваше се Тегрек и беше назначен за губернатор на Тарн.

Разбира се, това не означаваше, че Империята цени високо Тарн — планинското поселище на молецородните се разглеждаше като селски придатък на Хелерон, който няма нито индустрия, нито богатство, нито представлява устойчив източник на работна ръка, защото молците бяха дребни, хилави и тежкият физически труд не им беше по силите. Тегрек се беше борил за този пост, но борбата не се оказа много трудна, особено след като името му беше произнесено от когото трябва. И в това беше получил известна помощ.

— Всичко е готово, майоре — каза Раека, личната му робиня. Тегрек не ходеше никъде без робите си и най-вече без постоянната си придружителка Раека, слаба тъмнокоса осородна, която не беше хубава, но пък беше умна и лоялна. Зад него стоеше личната му охрана — двама богомолкородни, които беше обвързал към себе си, възползвайки се от силно развитото им чувство за чест и характерната за расата им система от сложни взаимоотношения, които Тегрек си беше направил труда да изучи, разбере и манипулира. Те бяха готови да му бъдат роби просто защото му вярваха, че каквото и да мисли Империята по въпроса, той никога няма да се отнася с тях като с роби. С цената на тази малка отстъпка Тегрек беше спечелил сърцата и умовете им.