Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Но… тя все ще попадне в нечии ръце.

— Ако имаме късмет, ще попадне в ръцете на някой колекционер като онзи човек в Колегиум, който ще я заключи в някое обитавано от машинни духове място, чиято унила атмосфера постепенно ще я приспи. Иначе… ако не друго, когато най-лошото дойде, този път няма да е по наша вина.

Скрирът посочи вратата.

— Върви си, Ахеос. Махни се от моите очи, махни се и от Тарн по най-бързия начин. И не се връщай, освен с много по-добра компания от сегашната. А може би ще е най-добре изобщо да не се връщаш.

Краката му омекнаха от слабост. Не си беше давал сметка каква опора му е била Че при последното им идване тук. А после през отмалата в главата му изплува нещо, нещо тъмно и трънливо.

— А ако запазя кутията за себе си?

Жената застина на място. Стори му се, че зърва мигновена сянка на предпазливост в белите й очи.

— Изглежда, сте приели за даденост, че ще предам кутията на друг — каза той с разтреперан глас. — Ами ако сам я отворя?

— Млъкни, момче! — прекъсна го гневно тя. — Прогнил си до семката. Най-добре да те убием още тук и сега, иначе кой знае какви беди ще докараш на собствения си народ.

— Аз изпълнявам повелята на Даракион — напомни й той. — Питам се какво ли би направил той, ако убиете пратеника му? Ако аз направя такова нещо, не бих посмял да затворя очи от страх какви сънища ще ме навестят в отплата. Дори ако бях един от скририте на Тарн.

— Заради теб ще погинем! — възкликна тя отчаяно. — Дано осите те убият и вятърът разпръсне прахта ти! Махай се, Ахеос. Напусни Тарн и ако съдбата е поне малко милостива, мисията ти ще се провали, а ти ще намериш смъртта си.

Той й обърна гръб, раздиран от страх и чувство на загуба, но и от внезапен гняв.

„Нека взема кутията, пък да видим кой на кого ще нарежда.“ Тази мисъл изплува в главата му, но мина доста време, преди Ахеос да се запита откъде е дошла.

Защото не беше негова.

Червенокожият мравкороден, който през последните няколко минути изглеждаше преминал в отбрана, внезапно смени тактиката, светкавичният му удар проби гарда на противника му и го порази в челюстта. Костеното острие на Изкуството му остави кървави резки по кожата, а силата на удара повали противника му на земята, но не задълго. Само след миг двамата — и двамата мравкородни, но от различни градове — вече обикаляха в кръг и се измерваха с поглед, а сетне се счепкаха отново. С натрупването на умората все повече удари достигаха целта си и се лееше все повече кръв.

За огромно удоволствие на публиката. И не каква да е публика, разбира се. Тази се състоеше от най-изтъкнатите и най-издигнатите — генерали, високопоставени служители от търговския консорциум, мъже от добри семейства и с голямо богатство. Стояха прави, размахваха юмруци, надаваха ревове при всеки кървав удар, виеха, крещяха и насърчаваха състезателите, макар те да не се нуждаеха от окуражаване.

Имаше само два острова на спокойствие сред това кръвожадно море. Уктебри беше единият.

„Глупаво представление — помисли презрително той. — Толкова похабена кръв.“ Уханието й изпълваше въздуха и гъделичкаше сетивата му като никое друго. Дори парфюмът на паякородна блудница не би могъл да го докосне така. Ароматът на кръв бе така опияняващ, че надвиваше дори натрапчивото присъствие на тълпата.

Седеше зад човека, който понастоящем смяташе себе си за негов господар. Бяха взели старата му черна роба и вместо с нея го бяха накиприли с карирана мантия в черно и златно, която трябваше да покаже, че Уктебри се е издигнал с едно стъпало по-високо в йерархията, че вече не е обикновен роб, а привилегирован роб. Достатъчно ценен, за да го пуснат от килията. Или пък императорът просто искаше да го държи близо до себе си.

Самият император наблюдаваше студено сражаващите се мравкородни. Тази борба и цялата серия брутални двубои, които щяха да видят тепърва, бяха организирани в негова чест от високопоставено столично семейство, което се надяваше да спечели по този начин императорското му благоволение. Навсякъде около него щастливците, сдобили се с покана за събитието, ревяха кръвожадно, а императорът седеше мълчаливо, не пропускаше нищо и скучаеше до смърт. Отегчението беше негов постоянен спътник, това Уктебри го знаеше. Не че нямаше вкус към подобни представления, напротив. Императорът нямаше съвест, която да се разбунтува заради кървавото зрелище, нито високи идеали, които да го издигнат над ревящата тълпа. По негова заповед имперските войници подлагаха на сеч градове и села. Една негова дума беше достатъчна, за да изкормят пред очите му прегрешил роб от домашната прислуга, войските му да опожарят поредния град, агентите на Рекеф да убият дързък монарх. И съзнанието, че може да направи всичко това просто ей така, го лишаваше от съпътстващата наслада. Подобни начинания бяха твърде дребни, за да задържат интереса му, и това се отнасяше за всички неща, от които обикновените хора черпеха наслада. Той лягаше с красивите си наложници, ядеше прекрасните си ястия, издаваше заповеди и броеше богатството си, но отдавна се беше преситил. Уви, страховете му и тегобите на управлението не знаеха умора и с всеки ден го тормозеха все по-нетърпимо.