Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Ръката му трепна по рефлекс, но от дланта му не излетя жило. Миг по-късно капитанът се срина на пода.

Одиса стана и приглади туниката си — стар навик, останал от първото й убийство. Понякога си мислеше, че в Рекеф не са успели да я научат на нищо, което да не владее по рождение. Сега щеше да даде на мухородния кръчмар достатъчно пари, за да забрави, че я е виждал. Наблизо я чакаха двама мъже, и те със слаба памет, които да захвърлят трупа на място, където лесно ще бъде открит. След това щеше да надене рекефската си шапка и да хукне към имперския лагер в оазиса оттатък Тоек, за да уведоми полковника, чиито амбиции подклаждаше усърдно от известно време, че висшият рекефски офицер в Соларно е бил убит от местните, следователно той трябва само да протегне ръка, за да превземе града и да седне на губернаторския стол.

Изминалият ден беше уморителен. Новите му отговорности се бяха оказали неочаквано тежки. Тото никога не си беше представял, че ще се издигне до отговорник за производството.

Макар че и това не беше вярно докрай, честно казано. Всеки занаятчия, издигнал се до върховете на професията, неизменно се сдобиваше с чираци и калфи, чиято работа да ръководи и на които да прехвърля част от задълженията си. Той си беше мечтал за това, но никога не бе вярвал, че ще го постигне.

За това обаче никога не беше мечтал. Дрефос, помощновойскови полковник от Империята на осите, го беше взел за чирак охотно и с отворени обятия. Хелеронците, уви, съвсем не бяха толкова широко скроени. А би трябвало да е обратното. Макар че, ако извадеше на светло потиснатите си спомени от детството и дори от студентските си години в Академията, всичко си идваше на мястото. Полуродните не бяха пример за подражание. Полуродните бяха прокълнати заради смесената си кръв. Колегиум беше космополитен град, но дори там не му позволиха и за миг да забрави петното на своя произход, петно, чиято дамга носеше върху лицето си.

Тук, в Хелерон, кръвта означаваше много и местните бръмбари се отнасяха сурово с полуродните. Хора като Тото получаваха най-тежката и мръсна работа. Алтернативата беше да се включат в престъпната дейност на местните територии или да гладуват и просят. А после се появи Дрефос, пое губернаторския пост в града и назначи Тото за надзорник на голяма част от промишленото производство, като очакваше от него да раздава заповеди на бригадири и занаятчии, които го плюеха зад гърба и го гледаха с нескрита омраза.

И това се отрази на работата им. Качеството спадна, сроковете не се спазваха, случваше се цели партиди да бъдат бракувани, защото бригадирите смятаха, че той не е занаятчия и няма да забележи дефектите. Цяла десетница Тото си блъска главата какво да направи, та да разберат, че не е лош човек. Как да ги спечели на своя страна.

Сутринта се беше събудил с готов отговор — нищо не можеше да направи. Дори да беше най-сговорчивият и справедлив надзорник в историята на града, за тях винаги щеше да си остане полуроден боклук.

Затова днес беше дошъл на работа с взвод имперски войници. Осите гледаха на полуродните дори по-отвисоко, но Тото беше помощновойскови сержант и им даваше заповеди със спокоен и ясен тон. Тон, който приканваше към подчинение. А и всички знаеха, че Дрефос се вслушва в думите му.

Не чака да възникне проблем. Отлично знаеше какво ще стане — работниците щяха да се държат примерно и да си вършат работата безупречно, докато войниците не си тръгнат. Вместо това посочи трима, които смяташе за главните подстрекатели.

Нареди на войниците да ги довлекат при него, с надеждата че няколко сурови думи ще са достатъчни. Уви, тримата продължиха да го гледат мрачно и упорито, в очите им се четеше обещание за бунт.

Наистина го бяха гледали мрачно и упорито, повтаряше си той сега. „Не е било само плод на въображението ми.“

Наредил беше да ги бичуват. И войниците изпълниха нареждането му — бичуваха ги, докато Тото не повиши глас да ги спре. В резултат си спечели забележително послушание от страна на работниците и като бонус — известен респект от изненаданите войници.

Бяха вързали тримата размирници за машини в самия цех, така че всички да станат свидетели на наказанието. Тото бе стоял на рампата заедно със сержанта на войниците, стискал бе до болка перилото и бе чакал със свито сърце всяко изплющяване на камшика.

Камшиците се издигаха и свистяха, но той така и не трепна, не стисна очи. Нещо в него се променяше, нещо, появило се още при първия писък на болка. Не угризения, нито съчувствие, а нещо, което се родееше със задоволството.