Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Вратата пред нас стои открехната, сякаш в очакване. Не е нужно Брий да ми казва, че това е спалното помещение на семейството ни, защото около дръжката на бравата е завързана изрезка от лилав плат. Тя е разръфана по ръбовете и неумело избродирана. Мълнии от конци искрят напряко по парчето плат - символ, който не е нито Червен, нито Сребърен, а мой. Съчетание от цветовете на Династия Титанос, моето прикритие, и мълнията, която бушува в мен, моя щит.

Докато приближаваме, нещо се изтъркулва зад вратата и ме облива лека вълна от топлина. Бих познала звука от инвалидната количка на баща ми навсякъде.

Брий не чука. Знае, че всички са още будни: чакат ме.

Има повече място, отколкото в подводницата, но въпреки това спалното помещение е малко и тясно. Поне има пространство за движение и легла в изобилие за семейство Бароу. Дори с малко пространство за живеене около вратата. Единичен прозорец, изрязан високо в далечната стена, е затворен плътно, за да не влиза дъждът, а небето изглежда малко по-светло. Зората настъпва.

Да, наистина настъпва, помислям си, попивайки с поглед зашеметяващото количество червени цветове. Шалове, парцали, изрезки, флагове, знамена, червено върху всяка повърхност и висящо от всяка стена. Трябваше да се сетя, че ще се стигне до това. Някога Гиза шиеше рокли за Сребърните; сега с усилие изработва знамена за Алената гвардия, украсява каквото успее да намери с разкъсаното слънце на съпротивата. Не са красиви, имат неравни бодове и прости шарки. Нищо в сравнение с изкусните неща, които правеше. За това също съм виновна аз.

Тя седи до малката метална маса, застинала с игла в наполовина заздравялата си ръка, с пръсти, извити като хищни нокти. За момент се взира в мен, същото правят и останалите. Мама, татко, Трами: взират се, но не познават момичето, което гледат. Последния път, когато ме видяха, не можех да се контролирам. Бях хваната като в капан - слаба, объркана. Сега съм ранена, опитваща се да се съвзема от натъртванията и предателствата, но знам каква съм и какво трябва да направя.

Превърнала съм се в нещо повече - повече, отколкото бихме могли да си мечтаем. Това ме плаши.

- Мер - едва чувам гласа на майка си. Името ми трепти върху устните й.

Както тогава в Подпорите, когато моите искри заплашваха да унищожат дома ни, тя първа ме прегръща. След прегръдка, която изобщо не е достатъчно продължителна, ме дръпва до един празен стол.

- Сядай, бебчето ми, сядай - казва тя, ръцете й треперят при допира до тялото ми. Бебчето ми. Не са ме наричали така от години. Странно, че обръщението се връща сега, когато съм всичко друго, но не и дете.

Пръстите й кръжат над новите ми дрехи, докато опипва за синините отдолу, сякаш може да вижда направо през плата.

- Пострадала си - промърморва, клатейки глава. - Не мога да повярвам, че са те пуснали да си вървиш след... е, след всичко това.

Безмълвно се радвам, че не споменава Нарси, арената или предишните събития. Не мисля, че съм достатъчно силна да ги изживея отново, не и толкова скоро.

Татко се засмива мрачно:

- Тя може да прави каквото пожелае. Не става дума за позволение - размърдва се и забелязвам в косата му повече сиво, откогато и да било преди. Освен това е по-слаб, изглежда дребен в познатия стол. - Точно като Шейд.

Шейд е позната територия и ми е по-лесно да говоря за него.

- Видяхте ли го? - питам и си позволявам да се отпусна на студената метална седалка. Приятно е да седна.

Трами става от койката си: главата му едва не докосва тавана.

- Сега отивам в лазарета. Просто исках да се уверя, че си... - Добре е дума, която вече не присъства в речника ни. - Че още се държиш

Само кимвам. Ако отворя уста, може да им разкажа за всичко: болката, студа, принца, който ме предаде, принца, който ме спаси, хората, които убих. И макар че те може вече и да знаят, ми е невъзможно да се заставя да призная какво съм извършила. Да ги видя разочаровани, отвратени, уплашени от мен. Това ще бъде повече, отколкото мога да понеса тази вечер.

Брий тръгва с Трами, потупва ме непохватно по гърба, преди да последва брат ни навън през вратата. Килорн остава, все още безмълвен, облегнат на стената, сякаш иска да пропадне в нея и да изчезне.

- Гладна ли си? - пита мама, ровейки в миниатюрно подобие на шкаф. - Запазихме малко от дажбите за вечеря, ако искаш.

Макар да не съм яла не знам откога, поклащам глава. От изтощение ми е трудно да мисля за каквото и да е друго освен за сън.