Виктория Айвярд - Стъкленият меч

По цялата дължина на тавана се простират тръби, през които леко пулсира електричество. Не знам откъде се захранва с електричество този остров, но плътното жужене е успокояващо: напомня ми коя съм. Поне това е нещо, което никой не може да ми отнеме, не и тук, толкова далече от способността на вече мъртвия Сребърен Арвън да заглушава дарбите. Вчера той едва не ме уби, задуши способността ми със своята собствена, и ме превърна обратно в Червеното момиче, което си нямаше нищо, освен мръсотията под ноктите си. Способността ми е най-ценното ми притежание, макар да ме отделя от всички останали. Но за мощта, за моята собствена мощ това е цена, която съм готова на драго сърце да платя.

- Какво е чувството от него? - пита Гиза и проследява погледа ми към тавана. Съсредоточава се върху жиците, опитва се да почувства това, което мога да почувствам аз, но безуспешно. - Електричеството?

Не знам какво да кажа. Джулиан щеше да обясни съвсем лесно, вероятно обмисляйки отговора си междувременно, като през цялото време разяснява подробно историята на способностите и как са се появили. Но Мейвън ми каза едва вчера, че някогашният ми учител така и не се е спасил. Бил е пленен. А доколкото познавам Мейвън, да не говорим пък за Елара, Джулиан най-вероятно е мъртъв, екзекутиран заради всичко, което ми даде, и за отдавна извършени престъпления. Заради това, че е брат на момичето, което старият крал истински е обичал.

- Мощ - казвам най-сетне и отварям рязко вратата към външния свят. Морски въздух връхлита срещу мен и разрошва чорлавата ми коса. - Сила.

Думи на Сребърните, но въпреки това верни.

Еиза няма да ме остави да се измъкна толкова лесно. Въпреки това млъква. Разбира, че въпросите й не са от тези, на които искам да отговоря.

На дневна светлина Тък изглежда едновременно по-малък и по-зловещ. Слънцето грее ярко над нас, топли есенния въздух, а след казармите морската трева отстъпва място на малобройни дървета. Нищо подобно на дъбовете и боровете на родното ми място, но достатъчно засега. Еиза ме повежда през бетонния двор, на който кипи дейност. Членове на Евардията с червените си шарфове разтоварват ремаркета, трупат още камари от сандъци като онези, които видях на подводницата. Забавям леко ход, надявам се да хвърля поглед на товара им, но непознатите войници в нови униформи ме карат да се сепна. Облечени са в синьо, не светлосиньото на Династия Осанос, а някакъв студен и тъмен нюанс. Еюзнат ми е, но не мога да се сетя откъде. Приличат на Фарли, високи и бледи, с ярко руси коси, подстригани агресивно късо. Чужденци, осъзнавам. Стоят над купчините с товари с пушки в ръце, охраняват сандъците.

Но от какво ги охраняват?

- Не ги гледай - промърморва Еиза и ме сграбчва за ръкава. Дърпа ме със себе си, нетърпелива да се махне от сините войници. Специално един от тях ни наблюдава как се отдалечаваме, присвил очи.

- Защо не? Кои са те?

Тя поклаща глава и ме задърпва отново:

- Не тук.

Естествено, искам да спра, да се втренча във войника, докато осъзнае коя и каква съм. Но това е глупава, детинска необходимост Трябва да поддържам маската си, трябва да изглеждам като бедното момиче, победено от света. Оставям Гиза да продължи и да ме отведе.

- Войниците на полковника - прошепва тя в мига, щом се отдалечаваме достатъчно, за да не ни чуят. - Пристигнаха с него от север.

Север.

- Езерняци? - отвръщам, почти ахвайки от изненада. Тя кимва стоически.

Сега униформите с цвета на студено езеро придобиват смисъл. Те са войници на друга армия, на друг крал, но са тук, с нас. Норта е във война с Езерните земи от цяло столетие, бие се за земя, храна и слава. Огнените крале срещу кралете на зимата, едновременно с червена и сребърна кръв между тях. Но изглежда, че зората настъпва за всички.

- Полковникът е езерняк. След случилото се в Арчън... - на лицето й се изписва болка, макар да не са й известни и половината от изпитанията ми там - дошъл да „уреди нещата“ според Трами.

Тук има нещо сбъркано, нещо, което дразни ума ми, както Гиза ме дърпа за ръкава.

- Кой е полковникът, Гиза?

Отнема ми един миг да осъзная, че сме стигнали до столовата - ниска сграда точно като казармата. Глъчката на закусващите отеква зад вратите, но ние не минаваме през тях. Макар че от миризмата на храна стомахът ми започва да къркори, чакам отговора на Гиза.

- Човекът с кървавото око - казва тя най-накрая, като сочи към собственото си лице. - Той пое командването.