Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Гиза забелязва държанието ми, присвила ясните си очи. Отмята назад кичур наситена, червена коса с цвета на кръвта ни.

- Добре е да се наспиш - говори толкова убедително, че се запитвам коя всъщност е по-голямата сестра. - Нека се наспи.

- Разбира се, имаш право. - Мама отново ме притегля до себе си: този път ме издърпва от стола към една койка с повече възглавници от останалите. Грижи се за мен като за малко дете, суети се с тънките одеяла, помага ми да се съблека и да си легна. Имам сили единствено да я следвам, оставям я да ми подпъхне завивките, както не е правила никога преди. - Готово, бебчето ми, заспивай.

Бебчето ми.

Намирам се в по-голяма безопасност, отколкото от дни насам, заобиколена от хората, които обичам най-много, и въпреки това никога не съм имала по-голямо желание да заплача. Заради тях се въздържам. Свивам се на кълбо и страдам сама отвътре, където никой друг не може да види.

Не след дълго се унасям въпреки ярките светлини отгоре и приглушения шепот. Плътният глас на Килорн бучи, говорейки отново сега, когато аз съм извън уравнението.

- Пазете я - е последното, което чувам, преди да потъна в тъмнина.

По някое време през нощта, някъде между съня и събуждането, татко улавя ръката ми. Не за да ме събуди, а просто да я подържи. За момент си мисля, че той е сън и съм отново в килия под Купата на костите. Че всичко - бягството, арената, екзекуциите - е било кошмар, който скоро трябва да изживея отново. Но ръката му е топла, загрубяла, позната и аз сключвам пръсти върху неговите. Той е истински.

- Знам какво е да убиеш някого - прошепва той, очите му са с далечен, отнесен поглед, две мънички точки светлина в черния мрак на спалното ни помещение. Гласът му е различен точно както самият той е различен в този момент. Спомен на войник, който е оцелявал твърде дълго в дебрите на войната. - Знам какво ти причинява това.

Опитвам се да кажа нещо. Наистина се опитвам.

Вместо това пускам ръката му и се унасям в сън.

Тръпчивият мирис на солен въздух ме събужда на другата сутрин. Някой е отворил прозореца, пуснал е вътре хладен есенен ветрец и ярка слънчева светлина. Бурята е отминала. Преди да отворя очи, се опитвам да се престоря. Това е моето легло, бризът идва откъм реката и единственият избор, който трябва да направя, е дали да отида на училище, или не. Но това не е утеха. Онзи живот, макар и по-лесен, не е нещо, към което бих се върнала дори да можех.

Имам неща за вършене. Трябва да се погрижа за списъка на Джулиан, да започна приготовленията за това огромно начинание. И ако за него ми е нужен Кал, кои са те, че да ми отказват? Кой би могъл да каже „не“, при положение че ще спасим толкова хора от примката на Мейвън?

Нещо ми подсказва, че мъжът с кървавото око би могъл, но отблъсквам тази мисъл.

Гиза се е проснала в койката срещу мен и със здравата си ръка разхлабва няколко нишки и ги измъква от парче черен плат. Не си прави труда да гледа как се протягам и няколко от костите ми изпукват, когато се раздвижвам.

- Добро утро, бебче - казва тя, като едва прикрива една самодоволна усмивка.

За отплата получава възглавница в лицето.

- Не започвай - промърморвам, но тайно се радвам на закачката. Само да можеше Килорн да направи това и да заприлича мъничко на рибаря, когото си спомням.

- Всички са в столовата. Закуската още не е свършила.

- Къде е лечебницата? - питам, мислейки си за Шейд и Фарли. За момента тя е един от най-добрите съюзници, които имам тук.

- Трябва да ядеш, Мер - казва Гиза рязко и най-сетне се надига и сяда. - Наистина.

Загрижеността в очите й ме сепва. Сигурно изглеждам по-зле, отколкото си мислех, щом

Гиза се държи с мен толкова мило.

- В такъв случай къде е столовата?

Тя изпухтява, докато се изправя, и мята ръкоделието си на койката.

- Знаех си, че накрая ще се наложи да се правя на бавачка - промърморва: звучи почти като раздразнена и изтощена майка.

Този път успява да избегне възглавницата.

Сега се движим по-бързо из лабиринта на казармите. Поне запомням пътя и мислено отбелязвам вратите, докато минаваме. Някои са отворени и разкриват празни спални помещения или няколко безделничещи Червени. И двете говорят много за Казарма 3, която явно е определената „семейна“ постройка. Хората тук не изглеждат като войници на Гвардията и се съмнявам дали повечето от тях някога са участвали в битка. Виждам следи от присъствието на деца, дори няколко бебета, които са избягали със семействата си или са били отведени в Тък. Особено една стая прелива от стари или счупени играчки; стените й са били набързо боядисани в противно жълто в опит да освежат бетона. На вратата не пише нищо, но разбирам за кого е предназначена стаята. Сираци. Бързо отмествам очи, гледам навсякъде другаде, но не и към клетката на живите призраци.