Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Алената гвардия.

Но той е оръжие, както и аз; оръжие, което можем да използваме в идните дни. За новокръвните срещу Мейвън, факла, която да ни помогне да разсеем тъмнината.

- Той не може да надвие това, Мер - това е Килорн, избиращ най-лошия възможен момент да се промъкне обратно. Шепне в ухото ми, държи се, сякаш близостта му може да ми повлияе. - Ще загине, ако се опита.

Логиката му е трудна за пренебрегване.

- На колене, Тиберий - казва мъжът с кървавото око, като пристъпва дръзко към пламтящия принц. От огъня му се вдига пара, сякаш бурята се опитва да го потуши. - Ръцете зад главата.

Кал не прави нито едното от двете и трепва при споменаването на рожденото си име. Стои непоклатимо силен, горд, макар да знае, че битката е изгубена. Някога може би щеше да се предаде, опитвайки се да спаси собствената си кожа. Сега вярва, че тази кожа не струва нищо. Изглежда, само аз мисля иначе.

- Кал, направи каквото казва.

Вятърът носи гласа ми, така че целият хангар чува. Страхувам се, че чуват и сърцето ми, блъскащо като барабан в гърдите.

- Кал.

Бавно, неохотно, като статуя, разбиваща се на прах, Кал се отпуска на колене и огънят му угасва с пращене. Направи същото вчера, когато коленичи до обезглавения труп на баща си.

Мъжът с кървавото око се ухилва, зъбите му са блестящи и прави. Застава над Кал с наслада, изпитва удоволствие от вида на един принц в краката си. Наслаждава се на властта, която това му дава.

Но аз съм Мълниеносното момиче, а той не знае нищо за истинската мощ.

Опитват се да ме убедят, че така е най-добре, но несъстоятелните им оправдания не срещат отклик. Килорн и Брий бързо изчерпват всички доводи, които им е поръчано да изложат.

Той е опасен дори за теб. Аз обаче знам по-добре от всеки, че Кал никога не би ме наранил. Дори когато имаше причина да го стори, изобщо не се боях от него.

Той е един от тях. Не можем да му имаме доверие. След онова, което Мейвън причини на наследството и репутацията му, сега Кал си няма нищо и никого освен нас дори и да отказва да го признае.

Той е ценен. Военачалник, принц на Норта и най-издирваният човек в кралството. Този довод ме кара да се поколебая и пробужда страх дълбоко в мен. Ако мъжът с кървавото око реши да използва Кал като инструмент срещу Мейвън, да го размени или да го пожертва, ще имам нужда от всичките си сили, за да го спра. От цялото си влияние, от цялата си мощ и не знам дали ще бъде достатъчно.

Така че не правя нищо, освен да кимам заедно с тях отначало бавно, като се преструвам, че съм съгласна. Преструвам се, че съм под контрол. Преструвам се на слаба. Бях права. Шейд ме е предупреждавал по-рано. Отново, за пореден път, е видял обръщането на прилива дълго преди да настъпи. Кал е мощ, превъплътен огън - нещо, от което трябва да се страхуваме и да го победим. А аз съм мълния. Какво ще се опитат да ми причинят, ако не изпълня ролята си?

Не съм попаднала в нов затвор, все още не, но мога да почувствам ключа в ключалката, заплашващ да се завърти. За късмет, имам опит в такива неща.

Мъжът с кървавото око и неговите войници въвеждат Кал в хангара: не са толкова глупави, че да се опитат да му вържат ръцете. Но нито за миг не свалят пушките или гарда си, като стоят на разстояние да не би някой от тях да бъде изгорен за дързостта си. Мога само да гледам с широко разтворени очи, но със затворена уста, когато плъзгащата се врата на хангара се затваря отново и ни разделя. Няма да го убият, не и докато не им даде повод. Мога само да се надявам Кал да се държи разумно.

- Не бъдете жестоки с него - прошепвам и се отпускам в топлите обятия на Брий. Дори в студения есенен дъжд на допир той е горещ като пещ. Дългите години на битки на северния фронт са го направили невъзприемчив към влагата и студа. Спомням си старата поговорка на татко: Войната никога не си тръгва. Сега го знам от личен опит, макар че моята война е много различна от неговата.

Брий се преструва, че не ме чува, припряно ме отвежда от кейовете. Килорн ни следва плътно, ботушите му закачат петите ми един-два пъти. Устоявам на порива да го ритна и се съсредоточавам върху изкачването по дървените стъпала, водещи към казармите на хълма над нас. Стъпалата са износени, протрити от стъпките на безброй крака. Колко ли хора са дошли насам?, питам се. Колко ли хора има тук сега?