Виктория Айвярд - Стъкленият меч

- Добре е, предполагам.

- Това е хубаво, Килорн - потупвам го дружески, макар и малко снизходително, по рамото. Номерът за отклоняване на вниманието сработва идеално. - Добре е да си създадем приятелства.

Подводницата се накланя под нас, но никой не се препъва. Дори не и Кал, който не притежава и наполовина моето чувство за баланс или моряшката походка на Килорн, усвоена по трудния начин на борда на риболовна лодка. Изопнат е като жица, чака ме да поема предводителството. Мисълта, че един принц ми се подчинява, би трябвало да ме разсмее, но съм твърде премръзнала и изтощена, за да направя кой знае какво, освен да продължа.

Така че го правя. Надолу по коридора, следвана от Кал и Килорн, към тълпата членове на Гвардията, чакащи край стълбата, която ни доведе тук преди всичко. Ранените тръгват първи, завързани върху импровизирани носилки и вдигнати в откритата нощ. Фарли надзирава операцията, униформата й е още по-окървавена отпреди. Допринася за мрачната гледка, като затяга бинтовете със спринцовка между зъбите. Няколко от най-тежките случаи получават по една инжекция, докато минават - лекарство, което да облекчи болката от придвижването им нагоре по тясната тръба. Шейд е последен от ранените, облягащ се тежко на двамата членове на Гвардията, които закачаха Килорн заради сестрата. Иска ми се да се провра до него, но тълпата е твърде гъста, а днес не искам повече внимание. Все още твърде слаб, за да се телепортира, той е принуден да се крепи на един крак и се изчервява като домат, когато Фарли го завързва за една носилка. Не мога да чуя какво му казва, но то го успокоява донякъде. Дори отказва спринцовката й с махване на ръка и вместо това стиска зъби, за да издържи на разтърсващата болка, когато го вдигат по стълбата. Щом благополучно качват Шейд, процесът тръгва много по-бързо. Един след друг членовете на Гвардията се качват по стълбата, бавно опразват коридора. Много от тях са медицински сестри, мъже и жени, отличаващи се по белите униформи, покрити в различна степен с кървави петна.

Не губя време да отпращам с махване на ръка другите, за да вървят напред, като се преструвам на любезна, каквато е редно да бъде една дама. Всички отиваме на едно и също място. Така че когато тълпата се разпръсва малко и стълбата се открива пред мен, забързвам напред. Кал ме следва и присъствието му в съчетание с моето разделя членовете на Гвардията като с нож. Те остъпват бързо назад, някои дори се препъват, за да ни направят място. Само Фарли стои непоклатима, обвила с една ръка стълбата. За моя изненада тя кимва на Кал и мен. И на двамата.

Това трябваше да е първият знак да внимавам.

Стъпалата на стълбата прогарят мускулите ми, все още напрегнати от Нарси, арената и залавянето ми. Чувам странно ръмжене отгоре, но то не ме смущава ни най-малко. Трябва да се махна от подводницата колкото е възможно по-бързо.

За последен път я зървам, когато хвърлям поглед назад под странен ъгъл над Фарли навътре в медицинския пункт. Вътре още има ранени, неподвижни под одеялата си. Не, не ранени,

осъзнавам, докато се издърпвам нагоре. Мъртви.

По-нависоко по стълбата вятърът вие и капе вода. Нищо особено предполагам, докато стигам до върха и открития кръг от тъмнина. Бушува толкова силна буря, че дъждът бие косо, без да уцели по-голямата част от тръбата и стълбата. Жили ожуленото ми лице, намокри ме до кости за секунди. Есенни бури. Макар че не мога да си спомня толкова свирепа буря. Тя духа през мен, пълни устата ми с дъжд и хапещи, солени пръски. За щастие, подводницата е здраво закотвена за един док, който едва виждам, и успява да удържи над бушуващите сиви вълни отдолу.

- Насам! - изкрещява познат глас в ухото ми, насочва ме да сляза от стълбата и да стъпя на корпуса на кораба, хлъзгав от дъжд и морска вода. През тъмнината едва виждам войника, който ме напътства, но масивното му туловище и гласът му са лесни за разпознаване.

- Брий! - сключвам пръсти върху ръката му, усещам мазолестата хватка на най-големия си брат. Той върви като котва, тежко и бавно, помага ми да сляза от подводницата и да стъпя на кея. Не е кой знае колко по-добре - метал, разяден от ръжда, но води към суша и това е всичко, което ме интересува. Суша и топлина, добре дошъл отдих след студените дълбини на океана и спомените ми.

Никой не помага на Кал да слезе от подводницата, но той се справя чудесно и сам. Отново внимава да спазва дистанция, като върви почтително на няколко крачки зад нас. Сигурна съм, че не е забравил първата си среща с Брий в Подпорите, когато брат ми беше всичко друго, но не и любезен. Всъщност никой от семейство Бароу не хареса Кал освен мама и може би Гиза. Но тогава те не знаеха кой е. Новата им среща сигурно ще е интересна.