Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Спалното помещение на Кал е в далечния край на подводницата, скрито от оживлението и шума на останалата част от кораба. Вратата му е почти затулена зад извити тръби и празни сандъци, щамповани с надписи Арчън, Хейвън, Корвиум, Харбър Бей, Делфи и дори Белиум от Пиемонт на юг. Не мога да кажа какво са съдържали някога сандъците, но при имената на Сребърните градове надолу по гърба ми пробягва спазъм. Откраднати. Фарли забелязва, че се взирам в сандъците, но не си прави труда да обясни. Въпреки колебливото ни съгласие по въпроса с онези, които наричаме новокръвни, все още не съм в кръга на най-доверените й хора. Предполагам, че Кал има нещо общо.

Това, което захранва с енергия кораба - масивен генератор, доколкото усещам - бучи под краката ми, вибрира в костите ми. Сбърчвам отвратено нос. Фарли може и да не е заключила Кал, но със сигурност не проявява и любезност. Между шума и разтърсващото усещане се питам дали Кал изобщо е могъл да спи.

- Предполагам, че това е единственото място, където сте могли да го настаните? - питам, докато гледам ядосано към тесния ъгъл.

Тя свива рамене, блъска с ръка по вратата.

- Принцът не се е оплакал.

Не чакаме дълго, макар че много бих искала да имам време да се овладея. Вместо това заключващият механизъм със зъбчати колела се завърта след секунди със звън. Железните панти издават стържещ звук, изскърцват и Кал отваря вратата.

Не съм изненадана да го видя решително изправен, пренебрегващ собствените си болки. След цял живот, в който се е подготвял да бъде воин, той е свикнал с порязвания и натъртвания. Но белезите отвътре са нещо, което не умее да крие. Избягва погледа ми, съсредоточава се върху Фарли, която не забелязва или не я е грижа за принца с разбито сърце. Внезапно моите рани ми се струват малко по-поносими.

- Капитан Фарли - казва той, все едно го е обезпокоила по време на вечеря. Използва раздразнението, за да прикрие болката си.

Фарли не се хваща на това и отмята късата си коса с презрително сумтене. Дори посяга да затвори вратата.

- О, не искаше ли посетител? Колко грубо от моя страна.

Изпитвам безмълвна радост, че не доведох Килорн с мен. Той щеше да се държи още по-зле с Кал, при положение че го мрази още откакто за пръв път се срещнаха в Подпорите.

- Фарли - обръщам се към нея през стиснати зъби. За мое удоволствие - и отвращение - тя се отдръпва рязко от докосването ми. Изчервява се като домат, смутена от себе си и от страха си. Въпреки твърдата си фасада тя е същата като войниците си. Уплашена от Мълниеносното момиче. - Мисля, че оттук ще се оправим.

Нещо се присвива в лицето й, спазъм на раздразнение колкото от самата себе си, толкова и от мен. Но тя кимва, благодарна да се освободи от мен. С един последен кръвнишки поглед към Кал се обръща и изчезва обратно надолу по коридора. Резките й заповеди отекват за миг неразбираеми, но властни.

Кал и аз се взираме след нея, после в стените, после в пода, сетне в краката си, страхуваме се да се погледнем. Страхуваме се да си спомним последните няколко дни. Последния път, когато се гледахме през врата, последваха уроци по танци и една открадната целувка. Сякаш е било в друг живот. Защото беше. Той танцуваше с изгубената принцеса Марийна, а Марийна е мъртва.

Но спомените й остават. Когато минавам и рамото ми се докосва до твърда ръка, си спомням допира, мириса и вкуса му. Топлина и дим от дърва и слънчев изгрев, но вече ги няма. Кал мирише на кръв, кожата му е лед и си казвам, че не искам да усещам вкуса му никога повече.

- Добре ли се държат с теб? - проговарям първа, търся лесна тема. Един бърз поглед из малкото му, но въпреки това чисто помещение е достатъчен отговор, но не е зле да запълня мълчанието.

- Да - казва той, все още мотаещ се около отворената врата. Чуди се дали да я затвори, или не.

Очите ми се спират върху една плоскост в стената, изтръгната назад, така че отдолу се показват преплетени жици и електрически ключове. Не успявам да се сдържа и се усмихвам меко. Кал е бърникал там.

- Мислиш ли, че е умно? Една погрешна жица...

Това изтръгва от него лека, но въпреки това успокояваща усмивка:

- През половината си живот си играя с електрически вериги. Не се безпокой, знам какво правя.

И двамата пренебрегваме двойното значение, оставяме го да се изплъзне.

Той най-сетне решава да затвори вратата, макар че я оставя отключена. Подпрял е едната си ръка на металната стена с разперени пръсти, търси нещо, за което да се хване. Гривната на създателя на пламъци още мига на китката му, ярко сребърно на фона на матово, сурово сиво. Забелязва погледа ми и смъква единия си изпоцапан ръкав; предполагам, че никой не се е сетил да му даде дрехи за преобличане.