Виктория Айвярд - Стъкленият меч

бреговата линия.

- Остров ли?

Шейд кимва.

- Казва се Тък. Сигурно не е кой знае какво, защото Сребърните дори нямат преден пост там. Почти са го забравили.

В стомаха ми нахлува ужас. Перспективата да се изолирам на остров без начин за бягство ме плаши дори повече от подводницата.

- Но знаят, че съществува. Това е достатъчно.

- Фарли изглежда уверена в тамошната база.

Килорн изсумтява подигравателно:

- Спомням си как според нея и Нарси беше безопасен.

- Не беше нейна вината, че изгубихме Нарси - казвам. А моя.

- Мейвън изигра всички, Мер - отвръща Килорн, побутвайки ме по рамото. - Измами мен, теб и Фарли. Всички вярвахме в него.

При положение че майка му го обучава, чете мислите ни и оформя Мейвън така, че да отговаря на надеждите ни, не е чудно, че всички бяхме заблудени. А сега той е крал. Сега той ще заблуждава - и контролира - целия ни свят. Що за свят ще бъде това с чудовище за свой крал и майка му, която го ръководи.

Но аз пропъждам подобни мисли. Те могат да почакат.

- Фарли каза ли нещо друго? А списъкът? Още е у нея, нали?

Шейд я наблюдава над рамото ми, внимава да не повишава глас:

- У нея е, но повече я занимава мисълта за другите, с които ще се срещнем в Тък, включително мама и татко. - Залива ме топлина, ободряваща вълна от щастие. Шейд се разведрява при вида на леката ми, но искрена усмивка и ме хваща за ръката. - Също и Гиза, и онези тромави гиганти, които наричаме братя.

В гърдите ми се разхлабва възел от напрежение, но скоро е заместен от друг. Стисвам го по-здраво, повдигам въпросително едната си вежда:

- Други? Кои? Как е възможно? - След клането под Площада на Цезар и евакуацията на Нарси не мислех, че е оживял някой друг.

Но Килорн и Шейд не споделят объркването ми и вместо това избират да си разменят потайни погледи. За пореден път съм в неведение и това никак не ми допада. Този път обаче този, който пази тайни, е родният ми брат, а не коварна кралица и лукав принц.

По някакъв начин това ми причинява по-голяма болка. Намръщена, поглеждам настойчиво

и двамата, докато осъзнават, че чакам отговори.

Килорн стиска зъби и има благоприличието да гледа извинително. Посочва към Шейд. Прехвърля вината.

- Ти знаеш повече от мен.

- Гвардията предпочита да не разкрива намеренията си, и с право - Шейд се намества и сяда малко по-изправен. Изсъсква при движението, хваща се за раненото рамо, но ме отпраща с махване на ръка, преди да мога да му помогна. - Искаме да изглеждаме незначителни, победени, неорганизирани...

Не успявам да се сдържа и изсумтявам, като оглеждам бинтовете му.

- Е, страхотно се справяте.

- Не бъди жестока, Мер - тросва се Шейд в отговор и прозвучава много подобно на майка ни. - Опитвам се да ти кажа, че нещата не са толкова зле, колкото изглеждат. Нарси не беше единствената ни крепост, а Фарли не е единственият ни водач. Всъщност дори не е истински член на Командването. Тя е просто капитан. Има и други като нея и още повече - над нея.

Ако се съди по начина, по който се разпорежда с войниците си, бих помислила, че Фарли е императрица. Когато успявам да хвърля нов поглед към нея, тя е заета да поправя някаква превръзка, като през цялото време хока сестрата, която първа е превързала раната. Но убедеността на брат ми не може да бъде пренебрегната. Той знае за Алената гвардия много повече от мен и този път съм склонна да вярвам на всичко, което казва за тях. В тази организация има нещо повече от това, което виждам тук. Това е окуражаващо - и плашещо.

- Сребърните си мислят, че имат две стъпки преднина пред нас, но дори не знаят в какво положение сме - продължава Шейд с пламенен глас. - Изглеждаме слаби, защото така искаме.

Отвръщам бързо:

- Изглеждат слаби, защото са. Защото Мейвън ви изигра, заложи ви капан, изби ви и ви прогони от собствения ви дом. Или ще се опитате да ми кажете, че всичко това е било част от поредния план?

- Мер... - промърморва Килорн и обляга рамо до моето в демонстрация на утеха. Но аз го изблъсквам. Той също трябва да чуе това.

- Не ме е грижа с колко тайни тунели, лодки и бази разполагате. Няма да спечелите срещу него, не и така - сълзи, за които не знаех, че още са ми останали, парят очите ми, бодват кожата ми при спомена за Мейвън. Трудно е да го забравя какъвто беше. Не. На какъвто се преструваше. Милото, забравено момче. Сянката на пламъка.

- Тогава какво предлагаш, Мълниеносно момиче?

Гласът на Фарли ме разтърсва като собствените ми искри, изостря всеки нерв. За една кратка, светкавична секунда се взирам в ръцете си, усукани в чаршафите на Шейд. Може би тя ще си тръгне, ако не се обърна. Може би ще ме остави на мира.