Виктория Айвярд - Стъкленият меч

- Стига да не се мяркам пред погледите, не мисля, че някой ще си прави труда да се занимава с мен - казва той и отново се заиграва с отворения панел. - Донякъде е хубаво -шегата прозвучава кухо.

- Ще се погрижа нещата да си останат така. Ако именно това искаш - добавям бързо. Честно казано, нямам представа какво иска Кал сега. Отвъд отмъщението. Единственото общо нещо помежду ни.

Той извива вежда към мен почти развеселен:

- О, сега Мълниеносното момиче ли командва? - Не ми дава шанс да отвърна на подигравателното подмятане, скъсява разстоянието помежду ни с една-единствена дълга крачка. - Оставам с впечатлението, че си точно толкова хваната натясно, колкото и аз - очите му се присвиват. - Само дето май не го знаеш.

Поруменявам, изпитвам гняв и смущение.

- Хваната натясно? Не съм аз тази, която се крие в килер.

- Не, твърде си заета да се оставяш да те излагат на показ - той се навежда напред и познатата топлина помежду ни се връща. - Отново.

Част от мен иска да го зашлеви.

- Брат ми никога не би...

- Мислех си, че моят брат никога не би, и виж докъде ни докара това! - избухва той, разперил широко ръце. Връхчетата на пръстите му докосват двете стени, ожулват се в стените на затвора, в който се е оказал - затвора, в които аз го вкарах. А той ме плени заедно със себе си независимо дали го осъзнава, или не.

Жарка горещина се надига от тялото му и съм принудена да отстъпя леко назад. Постъпката ми не му убягва и той се успокоява, свежда очи и сваля ръце.

- Съжалявам - изрича с мъка и отмята кичур черна коса от челото си.

- Никога не ми се извинявай. Не го заслужавам.

Той ми хвърля кос поглед с тъмни и широко отворени очи, но не възразява.

Поела си тежко дъх, се облягам на стената. Пространството между нас зее като разтворени челюсти.

- Какво знаеш за място, наречено Тък?

Благодарен за смяната на темата, той се съвзема и се оттегля в ролята на принц. Дори без корона изглежда царствен, със съвършена стойка и с ръце, скръстени зад гърба.

- Тък ли? - повтаря, мислейки усилено. Челото му се сбърчва, образува гънка между гъстите му, тъмни вежди. Колкото по-дълго време му отнема да заговори, толкова по-добре се чувствам. Ако той не знае за острова, тогава малцина други ще знаят. - Там ли отиваме?

- Да. - Така смятам. Една студена мисъл пробягва през мен, когато си спомням уроците на Джулиан, усвоени по трудния начин в двора и на арената. Всеки може да предаде всеки. -Според Шейд.

Кал оставя неувереността ми без коментар, достатъчно любезен да не я подлага на съмнение.

- Мисля, че е остров - казва накрая. - Един от няколко, далече от крайбрежието. Не е територия на Норта. Нищо, което да удостоверява наличието на селище или база, дори не и с отбранителна цел. Там има само открит океан.

Част от бремето върху плещите ми се вдига. Засега ще бъдем в безопасност.

- Добре.

- Брат ти, той е като теб - не е въпрос. - Различен.

- Такъв е. - Какво друго да кажа?

- И е добре? Спомням си, че беше ранен.

Дори без армия Кал все още е военачалник, проявяващ загриженост за войниците и ранените.

- Добре е, благодаря. Пое няколко куршума вместо мен, но се възстановява бързо.

При споменаването на куршуми очите на Кал пробягват бързо по мен, най-сетне си позволява да ме погледне истински. Погледът му се задържа върху ожуленото ми лице и засъхналата кръв около ушите ми. - А ти?

- И по-лошо съм преживявала.

- Да, и през по-лошо сме минали.

Умълчаваме се: не смеем да говорим повече. Но все така продължаваме да се взираме един в друг. Внезапно присъствието му ми става непоносимо. И въпреки това не искам да си вървя.

Подводницата е на друго мнение.

Под краката ми генераторът се разтриса, ритъмът на силното му пулсиране се променя.

- Почти стигнахме - промърморвам, усещам как електричеството нахлува или се оттича в различни части на плавателния съд.

Кал все още не го чувства, неспособен е да го долови, но не се съмнява в инстинктите ми. Познава способностите ми от личен опит по-добре от когото и да е на кораба. По-добре от собственото ми семейство. Поне засега. Мама, татко, Гиза, момчетата - те ме чакат на острова. Скоро ще ги видя. Те са тук. Те са в безопасност.

Но не зная колко дълго ще бъда с тях. Няма да мога да остана на острова, не и ако искам да направя нещо за новокръвните. Ще трябва да се върна в Норта, да използвам каквото и когото Фарли може да ми даде, за да се опитам да ги намеря. Вече ми се струва невъзможно, дори не искам да мисля за това. И въпреки всичко умът ми работи усилено и се опитва да състави план.