Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Заради бурята е трудно да различим Тък, но се досещам, че островът е малък, покрит с дюни и висока трева, буйна като вълните. Проблясване на мълния по водата осветява нощта за миг и показва пътеката пред нас. Сега на открито, без тесните стени на подводницата или Подземния влак, мога да видя, че наброяваме по-малко от петдесет души, включително ранените. Отправят се към две ниски, бетонни сгради, където кеят се свързва със сушата. На ниския хълм над нас се открояват няколко постройки с вид на бункери или казарми. Но не мога да определя какво се намира отвъд тях. Следващата мълния, този път по-близо, потръпва прекрасно в нервите ми. Брий погрешно взема това за потръпване от студ и ме притегля по-близо, обгръща с ръка раменете ми. От тежестта му ми е трудно да ходя, но търпя.

Имам чувството, че стигаме до края на кея ужасно бавно. Скоро ще бъда вътре суха, на твърда земя и ще се събера отново със семейство Бароу след твърде дълга раздяла. Перспективата за това е достатъчна да ме накара да понеса мократа кипяща дейност. Сестри товарят ранените на стар транспортьор с каросерия, покрита с непромокаем брезент. Със сигурност е бил откраднат, както и всичко друго. Двете постройки на сушата са хангари с врати, открехнати достатъчно, за да разкрият още транспортьори, чакащи вътре. Има дори няколко лодки, закотвени на кея, поклащащи се в сивите вълни, докато се съпротивляват на бурята. Няма две еднакви превозни средства - старомодни транспортьори във всевъзможни размери, лъскави нови лодки, някои - боядисани в сребристо, в черно, една зелена. Откраднати или отвлечени, или и двете. Дори разпознавам замъгленото сиво-синьо, цветовете на флота на Норта, върху една лодка. Тък прилича на много по-голяма версия на стария фургон на Уил Уисъл, претъпкан с какви ли не стоки и откраднати вещи.

Медицинският транспортьор потегля бавно, преди да стигнем до него, бори се с дъжда и отминава нагоре по песъчливия път. Само равнодушието на Брий ме възпира да ускоря крачка. Той не се тревожи за Шейд или за онова, което се намира на върха на хълма, така че аз също се опитвам да не се тревожа.

Кал не споделя чувствата ми и най-сетне ускорява ход, за да може да върви до мен. Бурята или тъмнината, или може би просто сребърната му кръв го прави да изглежда толкова блед и уплашен.

- Това не може да продължава - промърморва той достатъчно ниско, че да го чуя само аз.

- Какво, принце? - пита Брий: гласът му звучи като приглушен рев. Смушквам го в ребрата, но единственият резултат е, че си натъртвам лакътя. - Няма значение, ще разберем съвсем скоро.

Тонът му е по-ужасен от думите. Студен, жесток, толкова неприсъщ на усмихнатия брат, когото познавах. Гвардията е променила и него.

- Брий, за какво говориш?

Кал вече знае и спира като закован с очи, вторачени в мен. Вятърът роши косата му и я залепя за челото му Бронзовите му очи потъмняват от страх и при гледката стомахът ми започва да се бунтува. Не отново, умолявам. Кажете ми, че не съм попаднала в нов капан.

Един от хангарите се издига мрачно зад него, вратите му се разтварят широко върху странно безшумни панти. Войници, твърде много, за да ги преброя, пристъпват напред едновременно, по-добре организирани от всеки легион, с насочени в готовност пушки и с очи, блеснали в дъжда. Водачът им все едно е замразител - с почти бяло-руса коса и ледено излъчване. Но е толкова червенокръвен, колкото и аз - едно от очите му е със замъглено ален цвят, кървящо под мерника.

- Брий, какво е това? - изкрещявам и се нахвърлям върху брат си с яростно ръмжене. Вместо това той хваща грубо ръцете ми в своите. Държи ме здраво, използва необичайната си сила, за да ми попречи да се отскубна. Ако беше някой друг, щях добре да го тресна. Но това е брат ми. Не мога да му причиня това. Няма.

- Брий, пусни ме!

- Няма да го нараним - казва той, повтаря го отново и отново. - Няма да го нараним, обещавам ти.

Значи това не е моята клетка. Но фактът изобщо не ме успокоява. Всъщност ме изпълва с още по-голям гняв и отчаяние.

Когато поглеждам назад, юмруците на Кал пламтят, ръцете му са широко разперени, за да посрещнат мъжа с кървавото око.

- Е? - изръмжава той предизвикателно: звучи повече като животно, отколкото като човек. Хванато натясно животно.

Твърде много пушки дори за Кал. Ще го застрелят, ако трябва. Може дори да искат точно това. Оправдание да убият поваления принц. Част от мен, по-голямата част от мен знае, че ще бъдат оправдани за това. Кал преследваше Алената гвардия и носи отговорността за смъртта на Тристан, самоубийството на Уолш и изтезаването на Фарли. Войници убиваха по негови заповеди, ликвидираха по-голямата част от бунтовническата армия на Фарли. А кой знае колко много е изпратил да умрат на фронта, заменяйки Червени войници за няколко мижави километра от Езерните земи. Не дължи вярност на каузата. Той е опасност за