Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Преваляме билото на хълма и островът се простира пред нас, разкрива военна база, по-голяма, отколкото очаквах. Казармата на хребета е една от дузина, които виждам сега, подредени в две прави редици, разделени от дълъг, бетонен двор. Той е равен и добре поддържан, не като стъпалата или кея. По средата на двора е изрисувана бяла линия, идеално права, отвеждаща нататък в бурната нощ. Нямам представа накъде води.

Целият остров излъчва атмосфера на тишина и неподвижност, замръзнал за миг от бурята. Предполагам, че настъпи ли сутринта, когато дъждът ще спре, а тъмнината ще се вдигне, ще видя базата в целия й блясък - и най-накрая ще разбера хората, с които си имам работа. Развивам лош навик да подценявам другите, особено когато става дума за Алената гвардия.

А подобно на Нарси Тък е много повече, отколкото изглежда.

Студът, който изпитвах на борда на подводницата и в дъжда, продължава дори когато ме въвеждат през вратата на казармата, означена с изрисувана с боя цифра 3. Мразът прониква в костите ми, в сърцето ми. Но не мога да допусна родителите ми да ме видят такава заради самите тях. Дължа им поне това. Те трябва да мислят, че съм цяла, несломена, незасегната от пленяването на Кал и собствените си изпитания в двореца и на арената. А членовете на Гвардията трябва да смятат, че съм на тяхна страна - изпълнена с облекчение, че съм „в безопасност“.

Но не съм ли? Нима не дадох клетва на Фарли и на Алената гвардия?

Те вярват също като мен в края на Сребърните крале и Червените роби. Пожертваха войници за мен, заради мен. Те са мои съюзници , мои братя, другари по оръжие - но мъжът с кървавото око ме смущава. Той не е Фарли. Тя може и да е рязка и целеустремена, но знае какво съм преживяла. С нея човек може да се разбере. Съмнявам се, че в мъжа с кървавото око се таи някакъв разум.

Килорн е странно тих. Това мълчание изобщо не е типично за нас. Едно време запълвахме празнината с обиди, със закачки или в случая на Килорн с пълни глупости. Не е в природата ни да мълчим в близост един до друг, но сега нямаме нищо за казване. Той е знаел какво планират да причинят на Кал, и се е съгласил с него. По-лошо - дори не ми каза. Щях да изпитвам гняв, ако не беше студът. Той се врязва в емоциите ми, притъпява ги до нещо като електрическото жужене във въздуха.

Брий не забелязва странната атмосфера между нас - не че би я усетил. Освен че е умилително глуповат, най-големият ми брат замина, когато бях върлинесто и кльощаво тринайсетгодишно момиче, което крадеше за забавление, не от необходимост, и не бях толкова жестока, колкото станах. Брий не ме познава каквато съм сега, след като е пропуснал почти пет години от живота ми. Но пък в последните два месеца животът ми се промени повече, откогато и да било преди. И само двама души бяха с мен през цялото това време. Първият е пленен, а вторият носи корона от кръв.

Всеки с малко ум в главата би ги нарекъл мои врагове. Странно - враговете ми ме познават най-добре, а семейството ми не ме познава изобщо.

Отвътре казармата е прекрасно суха, жужаща от лампи и жици, скупчени по тавана. Дебелите бетонни стени превръщат коридора в лабиринт без упътващи знаци. Всяка врата е затворена, стоманено сива и безлична, но няколко издават признаци на живот вътре. Усукан сноп морска трева, украсяващ дръжка на брава, скъсана огърлица, опъната на прага, и така нататък. Това място приютява не само страховити войници, а и бегълци от Нарси и кой знае откъде другаде. След влизането в сила на Мерките, наредено от собствената ми уста, не само много членове на Гвардията, а и много Червени избягаха от континенталната част на страната. Как биха могли да останат, заплашени от задължителна военна служба и екзекуция? Но как са успели да се измъкнат? И как са се добрали дотук?

Още един въпрос се добавя към постоянно растящия ми списък.

Въпреки разсеяността си внимателно следя завоите и обръщанията на брат си. Надясно тук, един, два, три ъгъла, наляво покрай вратата с издълбан в нея надпис „ПРЕРИЯ“. Част от мен се пита дали нарочно минава по заобиколен път, но Брий не е достатъчно умен за това. Предполагам, че би трябвало да съм благодарна. Шейд нямаше да има проблем да играе ролята на хитрец, но не и Брий. Той целият е груба сила, търкалящ се дънер, който лесно можеш да избегнеш. Освен това е член на Гвардията, освободен от една армия само за да се включи в друга. А ако се съди по това как ме държеше на кейовете, дължи вярност само на Гвардията и на нищо друго. Трами вероятно ще е същият, винаги готов да следва, а понякога да напътства по-големия ни брат. Единствено Шейд има благоразумието да си държи очите отворени, да изчаква да разбере каква съдба чака нас, новокръвните.