Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Командването. Шейд прошепна думата в подводницата, но не й обърнах особено внимание. Това ли е имал предвид? За полковника ли се опитваше да ме предупреди? След лошото му отношение към Кал снощи съм принудена да мисля така. А да знам, че подобен човек отговаря за този остров и за всички, които го обитават, не е особена утеха.

- Значи Фарли е останала без работа.

Тя свива рамене:

- Капитан Фарли се провали. Това не му хареса.

В такъв случай ще ме намрази.

Тя посяга към вратата, протегнала едната си малка ръка. Другата е зараснала по-добре, отколкото предполагах, само безименният пръст и кутрето й са странно извити, сгърчени навътре. Неправилно зараснали кости като наказание, че някога се довери на сестра си.

- Гиза, къде отведоха Кал? - гласът ми е толкова нисък, боя се, че не ме чува. Но после ръката й се спира неподвижно.

- Говориха за него снощи, когато ти заспа. Килорн не знаеше, но Трами е ходил да го види. Да гледа.

Остра болка пронизва сърцето ми.

- Какво да гледа?

- Каза, че засега само въпроси. Нищо болезнено.

Вътрешно се намръщвам. Сещам се за много въпроси, които биха причинили на Кал по-шляма болка от която и да е рана.

- Къде? - питам отново, придала стоманена нотка на гласа си, както подобава на една Сребърна принцеса.

- Казарма Едно - прошепва тя. - Чух ги да казват „Казарма Едно“.

Докато тя отваря вратата към столовата, плъзвам поглед покрай нея към редицата от казарми, редящи се покрай дърветата. Номерата им са ясно изрисувани с боя, черни на фона на избелял от слънцето бетон: 2, 3, 4...

Внезапна мразовита тръпка пробягва надолу по гръбнака ми.

Няма Казарма Едно.

По-шлямата част от храната е постна и безвкусна - сива овесена каша и възтопла вода.

Само рибата я бива - треска, донесена направо от морето. Има дъх на сол и океан точно както въздуха. Килорн гледа удивено рибата, чуди се лениво какви ли мрежи използва Евардията. Ние сме в мрежа, идиот такъв, иска ми се да изкрещя, но столовата не е място за такива думи. Тук също има езерняци със стоически вид в тъмносините си униформи. Докато облечените в червени униформи членове на Евардията се хранят заедно с останалите бегълци, езерняците никога не сядат, постоянно обхождат наоколо. Напомнят ми за офицерите от Сигурността и изпитвам позната мразовита тръпка. Тък не е толкова различен от Арчън. Отделни фракции се състезават кой да поеме контрола, а аз съм точно в средата. А Килорн, моят приятел, най-старият ми приятел, може и да не вярва, че това е опасно. Или по-лошо - може би разбира и не го е грижа.

Мълчанието ми продължава, нарушавано само от равномерни хапки риба. Те ме наблюдават внимателно, както са инструктирани. Мама, татко, Килорн, Еиза - всички се преструват, че не са се вторачили в мен, и преструвката им се проваля. Момчетата ги няма, все още са до леглото на Шейд. Подобно на мен, те го смятаха за мъртъв и наваксват изгубеното време.

- И така, как попаднахте тук? - думите засядат в устата ми, но ги заставям да излязат. По-добре аз да задавам въпросите, преди те да започнат да ги задават на мен.

- Лодка - казва татко навъсено, докато шумно сърба лъжица овесена каша. Засмива се на шегата си, доволен от себе си. Усмихвам се леко, за да му ушдя.

Мама го смушква, цъка раздразнено с език.

- Знаеш какво иска да каже тя, Даниел.

- Не съм глупак - той изсумтява, натъпкал в устата си още една лъжица. - Преди два дни около полунощ Шейд цъфна на верандата. Искам да кажа наистина цъфна - прави жест с ръце, щрака с пръсти. - Знаеш за това, нали?

-Да.

- Едва не докара инфаркт на всички ни, като само с едно „пук“ се появи ей така, изведнъж, ами... жив.

- Мога да си представя - промърморвам, спомнила си как реагирах самата аз, когато видях Шейд отново. Помислих си, че и двамата сме мъртви на някакво място, далече отвъд тази лудост. Но подобно на мен Шейд просто се беше превърнал в някого другиш - в нещо друго - за да оцелее.

Татко продължава, вече набрал скорост - буквално. Количката му се поклаща напред-назад на скърцащите си колела, движи се в ритъма на бурните му жестове.

- Е, след като майка ти спря да плаче над него, той се залови за работа. Започна да мята разни неща в една торба. Безполезни неща. Знамето от верандата, снимките, кутията ти с писмата. Нямаше логика наистина, но е трудно да питаш за каквото и да е един син, възкръснал от мъртвите. Когато каза, че трябвало да тръгваме веднага, незабавно , ми стана ясно, че не се шегува. Така че тръгнахме.