Виктория Айвярд - Стъкленият меч

- Поне един от нас може.

Очаквам най-малкото да последва надвикване. Това, което получавам, е по-лошо. Кал отстъпва една крачка назад и се блъсва в таблото с уредите, опитва се да остави възможно най-шляма дистанция между нас. Обикновено аз съм тази, която се отдръпва, но вече не. Нещо се пречупва зад очите му, издава раните, които крие под пламтящата си кожа.

- Какво се е случило с теб, Мер? - прошепва.

Какво не ми се е случило? Нито ден без тревога, ето какво. Всичко, за да ме подготви за това, за съдбата, която си откупих с мутациите на кръвта си - и многобройните грешки, които избрах да допусна, включително Кал.

- Брат ми току-що умря, Кал.

Но той поклаща глава, без нито за миг да отмести очи от мен. Погледът му гори.

- Вие убихте онези мъже в командния център, ти и Камерън, докато умоляваха. Шейд не беше мъртъв тогава. Не хвърляй вината за това върху него.

- Те бяха Сребърни...

- Аз съм Сребърен.

-Аз съм Червена. Не се дръж, сякаш не си избил стотици от нас.

- Не заради себе си, не така, както убиваш ти. Бях войник, който изпълняваше заповеди, подчинявах се на своя крал. И те бяха точно толкова невинни, колкото бях аз, когато баща ми беше жив.

Сълзи боцкат очите ми, умоляващи да ги пролея. Пред мен плуват лица - убити войници и офицери, твърде много, за да ги преброя.

- Защо ми казваш това? - прошепвам. - Направих каквото трябваше да направя, за да остана жива, за да спасявам хора - да спася теб, ти, глупав, инатлив принц на нищото. Тъкмо ти би трябвало да познаваш бремето, което нося. Как се осмеляваш да ме караш да се чувствам по-виновна, отколкото вече се чувствам?

- Тя искаше да те превърне в чудовище - кимва към вратата и разкривеното тяло зад нея. -Аз просто се опитвам да се погрижа това да не се случи.

- Елара е мъртва - думите са сладки като вино. Няма я вече, не може да ме нарани. - Тя вече не може да контролира никого.

- Но все пак ти не изпитваш угризения за мъртвите. Правиш каквото можещ за да ги забравиш. Изостави семейството си без нито дума. Не можеш да се контролираш През половината време бягаш от ролята на водач, а през другата половина се държиш като някаква недосегаема мъченица с корона от вина - единствената, която наистина се отдава на каузата. Огледай се наоколо, Мер Бароу. Шейд не е единственият, който умря в Корос. Ти не си единствената, която прави жертви. Фарли предаде баща си. Ти принуди Камерън да се присъедини към нас против волята си, избра да пренебрегнеш всичко освен списъка на Джулиан, а сега искаш да изоставиш децата в Резката. За какво? За да стъпиш на врата на полковника ли? Да заемеш трон? Да убиваш всеки, който те погледне накриво?

Чувствам се като дете, на което се карат, неспособна да проговоря, да възразя, да направя каквото и да е, освен да се сдържам да не заплача. Нужни са ми всичките ми сили, за да обуздая искрите си.

- И все още се държиш за Мейвън - човек, който не съществува.

Все едно обвива ръка около гърлото ми и стиска:

- Тършувал си из нещата ми?

- Не съм сляп. Забелязах как взимаш бележките от телата. Мислех, че ще ги разкъсаш. Но когато не го направи... Предполагам, че исках да видя какво ще направиш. Да ги изгориш, да ги изхвърлиш, да ги изпратиш обратно, потопени в Сребърна кръв - но не и да ги запазиш. Не и да ги четеш, когато аз спях до теб.

- Ти каза, че и на теб ти липсва. Каза го - прошепвам. Налага се да се въздържа да не тропна с крак като раздразнено дете.

- Той ми е брат. Липсва ми по много различен начин.

Нещо остро ожулва китката ми и осъзнавам, че в отчаянието си се дращя, предизвиквам физическа болка, за да прикрия вътрешната агония. Той гледа, обзет от противоречиви чувства.

- Ти застана зад мен при абсолютно всяко нещо, което направих - казвам. - Ако аз се превръщам в чудовище, тогава същото става и с теб.

Той свежда поглед:

- Любовта заслепява.

- Ако това ти е представата за любов...

- Не знам дали изобщо обичаш някого - процежда той, - дали виждаш някъде там нещо друго освен инструменти и оръжия. Хора, които да манипулиращ контролираш и жертваш.

Няма възможна защита срещу подобно обвинение. Как мога да докажа, че греши? Как мога да го накарам да види какво съм направила, какво се опитвам да направя, в какво се превърнах, за да опазя всички, на които държа? Колко ужасно се провалих. Колко ужасно се чувствам. Как болят белезите и спомените. Колко дълбоко ме нарани с такива думи. Не мога да докажа обичта си към него или Килорн, или към семейството ми. Не мога да облека подобни чувства в думи, нито пък би трябвало да ми се налага.