Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Затова не го правя.

- След бомбардирането на Арчън Фарли и Алената гвардия използваха една Сребърна новинарска емисия, за да поемат отговорността - говоря бавно, методична и спокойна в обяснението си. Това е единственото нещо, което ми пречи да обезумея. - Сега аз ще направя същото с тялото на кралицата. Ще покажа на абсолютно всеки човек в това кралство жената, която убих, и хората, които тя държеше под ключ - новокръвни и Сребърни. Ще отнема на Мейвън контрола над тази игра, като изсипя лъжите му пред кралството. Това, което направихме, не е достатъчно да го свали от власт. Трябва да оставим страната да го направи вместо нас.

Кал зяпва:

- Гражданска война?

- Род срещу род, Сребърни срещу Сребърни. Само Червените ще останат сплотени. И заради това ще спечелим. Норта ще падне, а ние ще се надигнем, червени като зората. -Прост, скъп, смъртоносен план и за двете страни. Но това е стъпка, която сме длъжни да предприемем. Отдавна ни принудиха да поемем по този път. Аз само правя каквото трябва да се направи. - Можеш да събереш децата от Резката, след като кацнем в Тък. Но имам нужда от полковника и са ми необходими ресурсите му, за да задвижа това. Разбираш ли?

Той едва кимва.

- А след това, е, аз ще отида на север, в Задушливите земи, при онези, които така охотно изоставих. Вие можете да постъпите, както желаете, Ваше Височество.

- Мер - той одрасква ръката ми и аз се отдръпвам, като едва не се удрям в стената.

- Не ме докосвай повече.

Думите прозвучават като затръшваща се врата. Предполагам, че са точно това.

Тък е тих и отвратително ясен. Няма облаци, няма нятър, само свежа есен и слънчева светлина. Шейд не биваше да умира в такъв прекрасен ден, но умря. Твърде много умряха.

Аз слизам първа от товарния самолет, плътно зад мен са две покрити носилки. Килорн и Фарли кръжат край едната, всеки - отпуснал ръка върху Шейд. Но това, което ме интересува сега, е другата носилка. Мъжете, които я държат, изглеждат изплашени от тялото й точно както бях аз. Последните няколко часа мълчаливо размишление, докато се взирах в студения труп на Елара, бяха странна утеха. Тя няма да се събуди. Точно както Кал няма да ми проговори никога повече, не и след всичко, което си казахме. Не знам къде се намира в редицата, нито дали изобщо е слязъл. Нареждам си да не се тревожа. Да мисля за него, е загуба на време.

Налага се да заслоня очи, за да видя блокадата на полковника от другата страна на пистата. Покачил се е върху един медицински транспортьор, заобиколен от медицински сестри в бели униформи. Ейда сигурно е изпратила преварително съобщение по радиото, за да му каже, че отчаяно ще се нуждаем от помощ. Нейният „Блекрън“ вече е тук, единствената тъмна сянка, която се вижда. Когато първите затворници се появяват на пистата зад мен, от другия джет се спуска познатата черна рампа. Излизат по-малко на брой, отколкото мислех. Следвам Ейда. Тя тръгва с отсечени крачки към стената от въоръжени езерняци, членове на Евардията със стоически изражения, и любопитни зяпачи. Тихо изругавам себе си. Семейството ми сигурно ще е там в очакване да види децата си, но ще открие само едно.

Не те е грижа за семейството ти. Може би Кал беше прав, защото със сигурност ги забравям повече, отколкото е редно за един нормален човек.

- Това е достатъчно разстояние, госпожице Бароу - излайва полковникът, като вдига ръка. Подчинявам се и спирам на пет метра разстояние. От толкова близо виждам пистолетите, насочени към нас, но по-важно - мъжете зад тях. Те са нащрек, но не и изнервени. Нямат заповеди да убиват, не още. - Да върнете откраднатото ли дойдохте?

Изсмивам се насила, за да предразположа и двама ни:

- Идвам с подарък, полковник.

Ъгълчето на устата му се повдига:

- Така ли наричаш тези... - търси подходящата дума да опише окаяните същества, които ме следват - хора?

- До тази сутрин те бяха затворници в тайна институция, наречена Корос. Хвърлени в затвора по нареждане на крал Мейвън; оставени, за да бъдат подлагани на експерименти и изтезания и убити - хвърлям поглед зад себе си, очаквам да видя сломени сърца и умове. Вместо това виждам непоколебима гордост. Малкото момиче, онова, което едва не падна от свързващия пасаж, изглежда готово да заплаче, но мъничките й юмручета са стиснати отстрани до тялото. Няма да се разплаче. - Те са новокръвни като мен. - Зад момичето закрилнически стои тийнейджър с твърде бледа кожа и оранжева коса като неин пазач. -Също и Сребърни, полковник.