Виктория Айвярд - Стъкленият меч

- Бийте се и победете. Това е Елара, кралица на Норта, и ние я убихме. Тази война не е невъзможна, а с вас може да бъде спечелена окончателно.

Удържам позицията си, положила всички усилия да не мигна. Ако го направя, ще закапят сълзи. Мисля за всичко освен за трупа в ръцете си.

- Дори сега членовете на Гвардията напускат укрепленията си, за да чакат някой да отговори на призива ни.

- Въоръжете се, мои братя и сестри - казва полковникът, като пристъпва напред. - Вие сте по-многобройни от господарите си и те го знаят. Боят се от това. Боят се от вас и от това, в

което ще се превърнете. Осланяйте се на подсвиркванията- в гората. Те ще ви отведат у дома.

След шест опита най-после завършваме в съвършен унисон:

- Надигнете се, червени като зората.

- Колкото до Сребърните на Норта - говоря бързо, затягам хватката си върху Елара. -Вашият крал и кралица ви излъгаха и ви предадоха. Алената гвардия освободи един затвор тази сутрин и вътре открихме както Червени, така и Сребърни. Изчезнали членове на династиите Айрал, Леролан, Осанос, Сконос, Джакос и още. Несправедливо хвърлени в затвора, измъчвани с Безмълвен камък, оставени да умрат за несъществуващи престъпления. Сега те са с нас и са живи. Онези, които сте изгубили, са живи. Надигнете се да им помогнете. Надигнете се да отмъстите за онези, които не можахме да спасим. Надигнете се и се присъединете към нас. Защото вашият крал е чудовище - взирам се дълбоко в камерата, зная, че той ще види това. - Мейвън е чудовище.

Полковникът ме зяпва, скандализиран. Камерата спира. В гнева си той смъква рязко шала си:

- Какви ги вършиш, Бароу?

Отвръщам дръзко на погледа му:

- Правя живота ви безкрайно по-лесен. Разделяй и владей, полковник - посочвам към операторите, чиито имена не съм си направила труда да запомня. - Отидете в казармите на Сребърните, заснемете някакви кадри с тях. Не показвайте пазачите. Помнете ми думите. Това ще подпали пожар в страната и дори Мейвън няма да може да го потуши.

Не е нужно да проговарят, за да покажат, че са съгласни - обръщам се на пета.

- Свърших.

Полковникът ме следва, върви като куче по стъпките ми дори когато се измъквам от хангара.

- Бароу, не съм казал, че сме свършили... - ръмжи, но когато спирам като закована, той прави същото. Не са ми нужни мълнии, за да изплаша хората. Вече не.

- Накарайте ме да се обърна, полковник - изпъвам ръка, предизвиквам го да я дръпне. Предизвиквам го да ме изпробва. - Хайде, давайте.

Веднъж този човек затвори Кал в килия. Води кой знае колко много войници и е убил кой знае още колко хора. Не знам в колко битки е участвал или колко пъти е измамвал смъртта.

Няма право да се страхува от момиче като мен, но се страхува. Върнах се в Тък като равна нему, повече от равна, по-добра и той го знае.

Извъртам се с лице към него бавно само защото сега ми изнася да го направя.

- Какво ви промени, полковник? Защото знам, че не е бил собственият ви здрав разум, нито дори заповедите на вашето Командване.

След дълъг, проточен момент той кимва:

- Последвайте ме. Молеха да се срещнат с вас.

Тък ми се струва по-малък, отколкото си спомням, с тристата души от Корос, както и собствените подкрепления на полковника, скупчени из целия остров. Той ме превежда покрай всичките, налага темпо, към което се придържам с мъка. Много от новите войници са езерняци, измъкнати тайно от далечния север като оръжията и храната, които се стичат от доковете, но има и доста жители на Норта. Фермери, слуги, дезертьори, дори няколко татуирани технита провеждат учения в откритото пространство между казармите. Мнозина са дошли през последните няколко месеца. Те са първите от много, бягащи от Мерките, и със сигурност ще последват още. Бих се усмихнала при мисълта, но напоследък усмихването доста ме затруднява. От него ме болят белезите и главата. Обратно на пистата изревава познат джет и „Блекрън“ се изкачва в небето. Отправил се е към Резката - обзалагам се, с Кал пред контролните уреди. Още по-добре. Нямам нужда да се мотае наоколо, да наблюдава и съди всяко мое движение.

Казарма. Е Последния път влязох тайно. Сега влизам посред бял ден с полковника до мен. Вървим през тесните проходи на подводния бункер, а на всяка пресечна точка неговите езерняци отстъпват встрани, за да ме пуснат да мина. Остро усещам това място - някога бях негова пленница, но вече не се боя от нищо тук, долу. Вървим покрай тръбите в тавана към пулсиращото сърце на казармата и целия остров. Контролното помещение е малко, но претъпкано, пълно с екрани, радио оборудване и карти по всяка равна повърхност. Очаквам да видя как Фарли лае заповеди, но тя не се мярка никъде. Вместо това има солидна смесица от сините унформи на езерняците и червените на Гвардията. Двама мъже са различни, облечени в плътни, избелели зелени униформи с черна украса. Идея си нямам коя провинция или кралство представят