Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Той реагира, както очаквам:

-Глупачка такава, довела си Сребърни тук?! - изкрегцява, изпаднал в паника. - Готови за стрелба!

Езерняците, строени двама по двама в редици, състоящи се вероятно от по двайсет души, се подчиняват. Пистолетите им щракват едновременно, докато плъзгат куршумите в затворите на оръжията. Еотови да стрелят. Зад мен затворниците трепват, отдръпват се назад. Но никой не умолява. Приключили са с молбите.

- Празни заплахи - преборвам се с порива да се усмихна.

Ръката му полита към револвера на хълбока му.

- Не ме изпробвай.

- Знам заповедите ви, полковник, а те са да не убивате Мълниеносното момиче. Командването ме иска жива, нали? - Спомням си Ели Уисъл, една от мношто членове на Евардията, инструктирани да ми помогнат в усилията ми. Тя не можеше да се мери с полковника, но полковникът не може да се мери с Командването, които и да са те.

Полковникът омеква малко, но не отстъпва.

- Изведете я напред - казвам троснато и поглеждам към носилките. Двамата се подчиняват възможно най-бързо. Полагат носилката с Елара в краката ми. Пистолетите следват всяка тяхна несигурна стъпка. Усещам мерниците дори сега, насочени към сърцето ми, към мозъка ми, към всеки сантиметър от мен.

- Подаръкът ви, полковник - заставам редом с носилката, побутвам с крак тялото под белия чаршаф. - Не искате ли да го видите?

Здравото му око проблясва почти прекалено бързо, за да го различа. Намира Фарли в тълпата и гънката на челото му поизчезва. С отвратително сепване осъзвавам защо. Помислил е, че съм убила нея.

- Кой е, Бароу? Принцът ли? Да не си унищожила най-добрата разменна монета, с която разполагаше?

- Не съвсем - обажда се глас от тълпата. Кал.

Не се обръщам да го погледна, избирам вместо това да фокусирам вниманието си върху полковника. Той издържа на погледа ми, без да трепне дори за миг. Бавно, като вдигам едната си ръка и посягам с другата, отдръпвам чаршафа, излагам я на показ да я видят всички. Крайниците й са се вкочанили. Пръстите на ръцете й са особено разкривени, а през плътта на дясната й ръка се показват парченца кост. Стрелците реагират първи, свалят малко оръжията си. Един-двама дори ахват, покриват устите си, за да сподавят звука. Полковникът е напълно безмълвен и неподвижен, задоволява се да се взира. След един дълъг миг примигва.

- Това тази ли е, която си мисля, че е? - пита дрезгаво.

Кимвам:

- Елара от Династия Мерандус, кралица на Норта. Майка на краля. Убита от новокръвни и Сребърни в затвора, който построи за тях - това обяснение би трябвало да го възпре за момента.

Червеното му око проблясва:

- Какво планираш да правиш с това?

- Кралят и тази страна заслужават шанс да се сбогуват с нея, не мислите ли?

Полковникът изглежда точно като Фарли, когато се усмихва.

- Отново - излайва полковник Фарли, като заема пак позиция.

- Казвам се Мер Бароу - изричам пред камерата, като се опитвам да не звуча глупаво. В края на краищата представям се вече за шести път през последните десет минути. - Родена съм в Подпорите, село в долината на река Капитъл. Кръвта ми е червена, но заради това -протягам длани, позволявам на две кълба от искри да се надигнат - бях доведена в двора на крал Тиберий Шести и ми беше дадено ново име, нов живот и бях превърната в лъжа. Нарекоха ме Марийна Титанос и казаха на света, че съм Сребърна по рождение. Не съм -трепвайки, прокарвам ножа през дланта си по вече разкъсана плът. Кръвта ми примигва като рубини в рязката светлина на празния хангар. - Крал Мейвън ви каза, че това е трик. - Из раната танцуват искри. - Не е. Нито другите като мен - всички вие, родени Червени със странни, Сребърни способности. Кралят знае, че съществувате, и ви преследва. Казвам ви сега: бягайте. Намерете ме. Намерете Алената гвардия.

До мен полковникът се изправя гордо. Носи увит около лицето си червен шал, сякаш кървящото му око не е достатъчен отличителен белег. Но не се оплаквам. Той се съгласи да приеме новокръвните, след като видя грешката в поведението си. Сега знае колко ценни - и колко силни - са хора като мен. Не може да си позволи да превърне и нас в свои врагове.

- За разлика от Сребърните крале ние не виждаме разделение между себе си и другите Червени. Ще се бием за вас и ще умрем за вас, ако това означава нов свят. Оставете брадвата, лопатата, иглата, метлата. Вземете оръжието. Присъединете се към нас. Бийте се. Надигнете се, червени като зората.

От следващата част ми се обръща стомахът и ми се иска да изтъркам кожата си с киселина. Когато пръстите ми се заплитат в раздърпаната й коса и вдигат главата й с лице към допотопната, пращяща камера, се боря със сълзите. Колкото и много да я мразя, повече мразя това. Струва ми се против природата, противоречащо на всичко добро, което може да е останало в мен. Вече изгубих Кал - отхвърлих го, но сега имам чувството, че губя душата си. И въпреки това изричам думите, които трябва да кажа. Вярвам в тях и те ми помагат малко.