Виктория Айвярд - Стъкленият меч

- Съюзихме се с подобни групи и подразделения в страни из целия континент, образувахме сложна мрежа като спици на колело. Републиката е главината на колелото - очите на Раш се забиват като свредели в моите. - Предлагаме безопасно пътуване на всеки от горещите тук до страна, която не само ще ви закриля, но и ще ви предложи свобода. Не е нужно да се бият; трябва само да живеят, и то да живеят свободно. Това е предложението ни.

Сърцето ми бие лудешки. Трябва само да живеете. Колко пъти съм си пожелавала подобно нещо? Твърде много, за да ги преброя. Дори още в Подпорите, когато мислех, че съм болезнено нормална, когато бях едно нищо. Исках само да живея. Подпорите ме научиха колко ценно и колко рядко срещано нещо е обикновеният живот. Но ме научиха и на още нещо, един по-ценен урок. Всичко си има цена.

- И какво искате в замяна? - прошепвам: не ми се иска да чуя отговора му.

Раш и Тахир си разменят многозначителни погледи, очите им се присвиват в безмълвно общуване. Не се съмнявам, че братята могат да говорят помежду си без думи, шепнейки, както правеше някога Елара.

- Премиер Дейвидсън моли вие да ги придружите - казват в един глас.

Молба. Няма такова нещо.

- Самата вие сте като главня, която може да разпали огъня, и ще бъдете от голяма помощ за предстоящата война. - Не е нужно да се бият. Би трябвало да се сетя, че това няма да важи за мен. - Ще имате собствена бойна част, собствени подбрани горещи на ваша страна...

Новокръвен крал ще седне на трона, който му построихте.

Камерън ми каза това преди няколко дни, когато я принудих да се присъедини към нас. Сега знам точно как се е чувствала и колко ужасно верни биха могли да бъдат думите й.

- Но само горещи? - отвръщам и се изправям овладяно на крака. - Само новокръвни? Кажете ми как всъщност стоят нещата във вашата република? Нима просто сте заменили Сребърните господари за нови?

Братята остават седнали по местата си, наблюдават ме оживено.

- Разбираш ни погрешно - казва Тахир. Почуква с пръст по белега под лявото си око. - Ние сме като теб, Мер Бароу. Страдахме заради това, което сме, и просто искаме никой друг да не срещне такава съдба. Предлагаме убежище за такива като нас. Особено за теб.

Лъжци - и двамата. Не предлагат нищо освен поредната сцена, на която да застана и да изнасям представление.

- Добре съм си, където съм в момента - поглеждам към полковника, фокусирам се върху здравото му око. Той вече не се мръщи. - Няма да избягам, не и сега. Тук има неща, с които трябва да се справим. Проблеми на Червените, с които не е нужно да се затормозявате. Можете да вземете всеки новокръвен, който иска да отиде с вас, но не и мен. А ако се опитате да ме накарате да направя нещо против волята си, ще изпържа и двама ви. Не ме е грижа какъв цвят е кръвта ви или колко свободни твърдите, че сте. Кажете на предводителя си, че не мога да бъда купена с обещания.

- А какво ще кажете за действия? - предлага Ращ повдигнал едната си добре оформена вежда. - Това би ли ви настроило на страната на нашия лидер?

Изминавала съм този път преди. Наситих се на крале независимо как ги наричат. Но съскането по близнаците няма да ме отведе доникъде, така че вместо това свивам рамене:

- Покажете ми действия и ще видим - подсмихвам се и се обръщам да си тръгна. -Донесете ми главата на Мейвьн Кал оре и вашият лидер може да ме използва като столче за крака.

Отговорът на Тахир смразява кръвта ми:

- Вие убихте вълчицата. Би трябвало да е нищо работа да убиете вълчето.

Излизам от контролното помещение с отсечени крачки.

- Странно, госпожице Бароу.

- Какво? - изръмжавам, озъбвайки се, за да погледна в лицето полковника. Дори не може да ме остави да изляза спокойно от тази казарма. Откритото му изражение ме стряска, показва нещо като разбиране. Той е последният човек, от когото очаквам да разбере.

- Дойдохте тук с много повече последователи, но изгубихте онези, с които тръгнахте -повдига вежда и се обляга на студената, влажна стена на прохода. - Изглежда, че всички -селското момче, вашият принц и дъщеря ми - ви избягват. И разбира се, брат ви...- Една бърза стъпка напред го кара да спре рязко, изплашва го и го принуждава да замълчи. - Моите съболезнования - промърморва след един дълъг миг. - Никога не е леко да изгубиш член на семейството.

Спомням си снимката в жилището му. Имал е още една дъщеря, а също и съпруга - двама души, които не са тук сега.

- Всички имаме нужда от известно време - казвам му и се надявам, че това е достатъчно.