Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Брий отваря вратата. Лицето му е зачервено от плач и това едва не ме довършва още там на място.

- Доста време ти трябваше - изръмжава той и отстъпва назад, за да мога да вляза. Трепвам при резкия му тон, но не му отвръщам. Вместо това слагам длан върху ръката му. Той се присвива, но не се отдръпва.

- Съжалявам - казвам му. А после по-високо към останалата част от стаята: - Съжалявам, че не дойдох по-рано.

Гиза и Трами седят на неподхождащи си столове. Мама се е свила на кълбо върху едно от леглата с татко и инвалидната му количка плътно до себе си. Макар тя да се извръща и да скрива лице в една възглавница, той поглежда право към мен.

- Имаше неща за вършене - казва татко. Троснато както винаги, но с по-оскърбителен тон от всякога. Заслужавам си го. - Разбираме.

- Трябваше да съм тук - влизам по-навътре в стаята. Как мога да се чувствам изгубена в такова малко пространство? - Донесох обратно тялото му.

- Видяхме го - процежда Брий и сяда на койката срещу мама. Койката провисва под огромната му тежест. - Едно нищо и никакво изстрелване на игла и вече го няма.

- Помня - промърморвам, преди да успея да се спра.

Гиза се присвива в стола си, прибрала под себе си слабите си крака. Сгъва и разгъва осакатената си ръка, за да се разсее.

- Знаеш ли кой го уби?

- Птолемей Самос. Магнитрон. - На арената Кал можеше да убие негодника. Но прояви милост. А неговата милост уби брат ми.

- Знам това име - казва Трами просто за да запълни с нещо напрегнатата атмосфера. -Беше един от екзекуторите ти. Не можа да докопа теб, но докопа Шейд - звучи като обвинение. Принудена съм да сведа поглед, оглеждам обувките си вместо болката в очите му.

- Поне уби ли него в замяна? - Брий отново се изправя на крака, неспособен да седи на едно място. Извисява се над мен, опитва се да изглежда заплашително. Забравя, че вече не се плаша от грубата сила. - Уби ли го?

- Убих много хора - гласът ми пресеква, но аз продължавам упорито: - Дори не знам колко. Само знам, че кралицата беше една от тях.

На леглото мама се надига, най-после решава да ме погледне. Очите й плуват в сълзи.

- Кралицата ли? - прошепва тя задъхана.

- Нейното тяло също е при нас - казвам почти прекалено развълнувано. Да говоря за трупа й, е по-лесно, отколкото да скърбя за брат си. Затова им разказвам за репортажа, за това, което се надяваме да направим.

Ужасното нещо би трябвало да бъде излъчено тази вечер по време на вечерния новинарски бюлетин. Сега те са задължителни, допълнение са към Мерките, принуждават всеки човек в кралството да поглъща лъжи и пропаганда с вечерята си. Млад, пламенен крал, още една победа в окопите и други подобни, но не и утре. Вместо това Норта ще види мъртвата си кралица. А светът ще чуе нашия призив за вдигане на оръжие. Брий крачи насам-натам, хили се безумно при мисълта за гражданска война, а Трами следва примера му, както прави винаги. Те бъбрят помежду си, вече мечтаят как ще влязат в Арчън заедно и ще забият нашето червено знаме върху руините на двореца Уайтфайър. Гиза не е толкова въодушевена.

- Предполагам, че няма да си тук задълго - казва съкрушена. - Ще имат нужда от теб отново на континента, за да вербуваш още хора.

- Не, няма да набирам нови хора поне за известно време.

Не мога да понеса надеждата, която проблясва в тях - особено в мама. Едва не решавам изобщо да си премълча, но миналия път заминах толкова внезапно. Няма да им причиня това отново.

- Заминавам за Задушливите земи, и то скоро.

Татко надава такъв силен рев, че очаквам да падне от инвалидната си количка.

-Няма да отидеш! Не и докато още мога да дишам! - изхриптява за по-убедително. - Нито едно мое дете няма да се върне на онова място. Никога. И не смей да ми казващ че не мога да те спра, защото, повярвай ми, мога и ще го направя.

Някога Задушливите земи отнеха крака и единия бял дроб на татко. Даде толкова много на онова място. А сега, предполагам, си мисли, че то ще му отнеме и мен.

- Сигурна съм, че би го направил, татко - опитвам се да го успокоя. Това обикновено върши работа.

Но този път той ме отпраща с махване на ръка, придвижва се до мен с количката толкова бързо, че кракът му се блъсва в прасеца ми. Гледа гневно като демон, единият му потрепващ пръст сочи към лицето ми.

- Дай ми думата си, Мер Бароу.

- Знаещ че не мога да направя това. - И му казвам защо. Пет хиляди деца, пет хиляди синове и дъщери. Камерън беше права през цялото време. Разделенията по кръв все още са съвсем реални и вече не могат да бъдат търпени.