Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Полковникът приема всичко това напълно спокойно.

- Преди колко време влизахте в окопите, Ваше Височество?

Кал не се поколебава:

- Шест месеца.

- Преди шест месеца езерняците имаха девет легиона на фронта, за да отговарят на числеността на тези от Норта. Към днешна дата имат два. Задушливите земи са открити, а брат ви не си дава сметка за това.

- Капан? Или диверсия в такъв случай? - изпелтечва Кал, мъчи се да проумее какво би могло да значи това.

Полковникът кимва:

- Езерняците планират да нахлуят през езерото Тарион, докато вашата войска е заета да отбранява ивица пустош, която никой не иска. Госпожица Бароу би могла да я прекоси с вързани очи и да се отърве без драскотина.

- И именно това възнамерявам да направя - бавно, сигурно събирам кураж. Надявам се, че изглеждам смела, защото определено не се чувствам такава. - Кой идва с мен?

Кил ори се изправя пръв, както и знаех, че ще стане. Следват го още много - Камерън, Ейда, Нани, Дармиън, дори Харик. Но не и Фарли. Тя седи като вкопана, оставя помощниците си да се изправят вместо нея. Шалът е увит прекалено стегнато около китката й и ръката й добива слаб син оттенък.

Опитвам се да не поглеждам към него. Със сигурност се опитвам.

В дъното на стаята принцът изгнаник се изправя на крака. Удържа на погледа ми, сякаш дори само очите му биха могли да ме подпалят. Напразно. В мен не е останало нищо, което да гори.

Гробовете в гробището на Тък са нови, белязани от прясно обърната пръст и няколко преплетени стръка морска трева. Събрани едри камъни служат като надгробни плочи, всеки от тях - издялан с усилие от любимите близки на мъртвеца. Когато спускаме дъсчения ковчег на Шейд в земята, с всички от семейство Бароу, застанали около дупката, осъзнавам, че сме късметлии. Най-малкото имаме тяло, което да погребем. Мнозина нямат такъв късмет. Като Никс, Кета и Гарет. Според Ейда те така и не успели да се качат на „Блекрън“ или товарния джет. Загинали в Корос заедно с четирийсет и двама други по нейни безупречни сметки. Но триста оцеляха. Триста, заменени за четирийсет и пет. Добра сделка, казвам си. Лесен пазарлък. Думите парят дори в ума ми.

Фарли обгръща тялото си с ръце, за да се предпази от студения вятър, но отказва да облече палто. Полковникът също е тук, застанал на почтително разстояние. Не е дошъл заради Шейд, а заради скърбящата си дъщеря, макар че не понечва да я утеши. За моя изненада Гиза отива при нея, обвива с ръка талията на капитана. Когато Фарли й позволява, шокът едва не ме събаря. Не знаех, че двете изобщо са се срещали, но се държат толкова свойски. По някакъв начин под скръбта си успявам да изпитам мъничко ревност. Никой не се опитва да ме утеши, дори не и Килорн. Погребението на Шейд е твърде непоносимо за него и той седи на възвишението над нас, достатъчно далече, че никой да не може да го види да плаче. От време на време навежда глава, неспособен да гледа, когато Брий и Трами започват да изсипват лопати с пръст в гроба.

Не казваме нищо. Прекалено тежко е. Свирещият вятър ме пронизва и копнея за топлина. Копнея за успокояваща горещина. Но Кал не е тук. Брат ми е мъртъв, а Кал не може да намери в упоритото си сърце сили да ни гледа как го погребваме.

Мама изсипва последната лопата пръст със сухи очи. Не са й останали повече сълзи за проливане. Поне това е общото между нас.

Шейд Бароу пише на надгробния му камък. Буквите изглеждат като издраскани с нокти, написани от някой див звяр, вместо от родителите ми. Струва ми се нередно да го погребем тук. Би трябвало да е у дома, край реката, в гората, която обичаше толкова много. Не тук, на гол и безплоден остров, заобиколен от дюни и бетон, без нищо освен празно небе, което да му прави компания. Не заслужаваше такава съдба. Джон знаеше, че това ще се случи. Джон позволи това да се случи. Завладява ме една по-мрачна мисъл. Може би това е поредната замяна , още една сделка. Навярно това е била най-добрата участ , с която някога е щял да се сблъска. Моят най-умен, най-грижовен брат, който винаги идваше да ме спаси, който винаги знаеше какво да каже. Как можеше такъв да е краят му? Какво честно има в това?

Знам по-добре от повечето хора, че нищо в този свят не е честно.

Зрението ми се замъглява. Взирам се в отъпканата пръст кой знае колко дълго, докато в гробището оставаме само аз и Фарли. Когато вдигам поглед, тя се взира в мен: буря, бушуваща между гнева и скръбта. Вятърът роши косата й. През последните няколко месеца е пораснала по-дълга, стига почти до брадичката й. Тя я отмята толкова ожесточено, че се изплашвам да не си изтръгне скалпа.