Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Кал и братята ми ще са най-трудни за дегизиране. Брий има младо лице, но е по-едър, отколкото е редно за който и да е петнайсетгодишен младеж. Трами е прекадено висок, Кал -твърде разпознаваем. Но те са ценни не с външността си или дори със силата си, а с познанията си за позициите с окопите. Без тях няма да разполагаме с никого, който да се придвижи през такъв лабиринт и да влезе в кошмарната пустош на Задушливите земи. Виждала съм Задушливите земи само на снимки в новинарски бюлетини и в сънищата си. След като способността ми беше открита, си мислех, че никога няма да ми се наложи да отида там. Мислех си, че съм се спасила от тази съдба. Колко греша само.

- Три часа до Корвиум - излайва Кал, без да вдига поглед от уредите си. Мястото до него е очебийно празно, запазено за мен. Но няма да се присъединя към него, не и след като ме изостави да понеса погребението на Шейд сама.

- Надигнете се, червени като зората - членовете на Гвардията проговарят в един глас, удряйки с прикладите на пушките си по пода. Това заварва неподготвени всички ни, макар че Кал полага всички усилия да не реагира. Въпреки това виждам как ъгълчето на устата му се присвива неодобрително. Не съм част от вашата революция, каза той веднъж. Е, със сигурност изглеждате, сякаш сте, Ваше Височество.

- Надигнете се, червени като зората - изричам тихо, но уверено.

Кал се навъсва открито, гледа гневно навън през прозореца. Изражението го прави да прилича на баща си и си помислям за човека, в какъвто можеше да се превърне. Сериозен, вглъбен в себе си принц воин, женен за пепелянката Еванджелин. Мейвън каза, че Кал нямало да преживее нощта след коронацията, но не вярвам истински на това. Металът се кове в пламък, а не обратното. Той щеше да оживее и да управлява. Но не мога да кажа какво щеше да направи. Някога си мислех, че познавам сърцето на Кал, но сега осъзнавам, че това е невъзможно. Никое сърце не може никога да бъде истински разбрано. Нито дори собственото ти.

Времето минава в задушаващо мълчание. Вътре в джета всички сме неподвижни, но на земята нещата са в движение. Моето съобщение свети ярко по видеоекрани из цялото кралство.

Иска ми се да бях в Арчън, застанала в средата на търговския сектор, и да наблюдавам света, докато той се променя. Дали Сребърните ще реагират, както се надявам? Дали ще видят предателството на Мейвън такова, каквото е всъщност? Или ще извърнат поглед?

- Пожари в Корвиум.

Кал се обляга на стъклото на пилотската кабина със зяпнала уста.

- В центъра на града и гетото на Ривър Таун - прокарва ръка през въздуха, объркан. -Бунтуват се.

Сърцето ми подскача, после потъва. Войната започна. И нямаме представа каква може да бъде цената.

Останалите в джета избухват в ликуване, ръкопляскане и непоносимо много ръкувания. Излизам от мястото си, като почти се препъвам, застъпвам краката си. Аз никога не се препъвам. Никога. Но едва успявам да стигна цяла до задния край на самолета. Вие ми се свят и ми се повдига, готова съм да оплискам цялата стена с вечерята, която така и не доизядох. Едната ми ръка намира метала и оставям хладината да ме успокои. Донякъде върши работа, но главата ми още се върти. Ти искаше това. Чакаше това. Ти накара това да се случи. Това е сделката. Това е замяната.

Толкова е трудно да поддържам контрола, който съм си изградила, че той започва да се разпада. Усещам всяко пулсиране на джета, всяко завъртане на двигателите. Разклонява се в главата ми като карта от бяло и пурпурно - толкова ярка, че е непоносима.

- Мер? - Килорн става от мястото си. Пристъпва към мен, протегнал едната си длан. Изглежда така, както Шейд в последните си мигове.

- Добре съм - лъжа аз.

Все едно удрям камбана. Кал се обръща на мястото си и в миг ме намира. Прекосява джета с решителни, целеустремени стъпки, ботушите му се удрят в металния под. Другите го пускат да мине, твърде изплашени, за да спрат принца на огъня. Аз не изпитвам такъв страх и му обръщам гръб. Той ме извърта, без да си прави труда да бъде внимателен.

- Успокой се - казва троснато. Няма време за истерични пристъпи. Обзема ме порив да го изблъскам, но разбирам какво се опитва да направи. Кимвам, мъча се да се съглася, насилвам се да направя каквото казва. Това го възпира леко. - Мер, успокой се - повтаря този път само за мен: кротко, както си го спомням. Ако не е пулсирането на джета, като нищо може да сме обратно в Резката, в нашата стая, в нашето легло, обгърнати в мечтите си. - Мер.