Виктория Айвярд - Стъкленият меч

- Няма да отида с вас - изрича с усилие думите.

Мога само да кимна:

- Ти направи достатъчно за нас, повече от достатъчно. Разбирам.

При тези думи тя изсумтява презрително:

- Не разбираш Изобщо не ме е грижа дали ще защитя себе си, не и сега - очите й бавно се насочват обратно към гроба. От окото й се отронва единствена сълза, но тя не забелязва. -Отговорът на въпроса ми - промърморва тя; вече не мисли за мен. После поклаща глава и пристъпва по-близо. - Така или иначе не беше кой знае колко голям въпрос. Знаех дълбоко в себе си. Мисля, че Шейд също знаеше. Той е - беше - много възприемчив. Не като теб.

- Съжалявам за всички, които изгуби - казвам по-рязко, отколкото ми се иска. -Съжалявам...

Тя само махва с ръка, пренебрегва извинението. Дори не си прави труда да попита откъде знам.

- Шейд, майка ми, сестра ми. И баща ми. Може да е жив, но загубих и него.

Спомням си тревогата върху лицето на полковника, краткото проблясване на безпокойство, когато се върнахме в Тък. Страхувал се е за дъщеря си.

- Не бих била толкова сигурна. Никой истински баща не би могъл да е истински изгубен за детето, което обича.

Вятърът духва косата като завеса пред лицето й и почти скрива шокираното изражение, което проблясва в очите й. Шок - и надежда. Разперва едната си ръка върху корема си със странно нежен жест. С другата ме потупва по рамото.

- Надявам се да се измъкнеш от това жива, Мълниеносно момиче. Не си чак толкова ужасна.

Това сигурно е най-милото нещо, което ми е казвала някога.

После тя се обръща, за да не погледне назад никога повече. Когато си тръгвам няколко минути по-късно, аз също не поглеждам.

Няма време да оплачем подобаващо Шейд или другите. За втори път в рамките на двайсет и четири часа трябва да се кача на борда на „Блекрън“, да забравя сърцето си и да се подготвя да се бия. Идея на Кал беше да изчакаме до вечерта, да напуснем острова, докато нелегално излъченото ни предаване обиколи страната. Докато кучетата на Мейвън дойдат да ни издирват, вече ще сме във въздуха и на път към скритата писта в покрайнините на Корвиум. Полковникът ще продължи на север, като използва прикритието на нощта, за да прекоси езерата и да заобиколи. На сутринта, ако планът не се провали, и двамата ще сме начело на легионите си - по един от всяка страна на границата. А после се отправяме в поход.

Последния път, когато оставих родителите си, нямаше предупреждение. По някакъв начин онова беше по-лесно от това. Толкова е трудно да се сбогувам с тях, че почти затичвам към джета „Блекрън“ и познатата му сигурност. Но се заставям да прегърна и двамата, да им дам поне някаква малка утеха дори и ако тя е лъжа.

- Ще ги опазя - прошепвам, сгушвайки глава до рамото на мама. Пръстите й пробягват през косата ми и я сплитат бързо. Сивите краища са се разпрострели, стигат почти до раменете ми. - Брий и Трами.

- И себе си - прошепва тя в отговор. - Предпази и себе си, Мер. Моля те.

Кимвам до гърдите й: не ми се иска да помръдна.

Ръката на татко намира китката ми, подръпва я леко. Въпреки избухването си по-рано именно той ми напомня, че трябва да вървя. Очите му се задържат над рамото ми, загледани към „Блекрън“ зад нас. Другите вече са се качили, оставят на пистата само семейство Бароу. Предполагам, че искат да ми дадат някакво подобие на спокойствие, макар че не искам такова нещо. Прекарах последните няколко месеца, като живеех в дупка, а преди това - в дворец, гъмжащ от камери и пазачи. Не ме е грижа, че някой ще ме гледа.

- За теб - изрича изведнъж Гиза и протяга здравата си ръка. Разлюлява парче черна коприна. Усещам го студено и хлъзгаво в ръката си като тъкано масло. - Отпреди.

Червени и златисти цветя красят плата, избродирани с майсторско умение.

- Спомням си - промърморвам и прокарвам пръст по невероятното съвършенство. Тя уши това толкова отдавна - вечерта, преди един офицер да й счупи ръката. Недовършено е точно като старата й съдба. Точно като Шейд. Трепереща, го връзвам около китката си.

- Благодаря ти, Гиза.

Пъхам ръка в джоба си:

- И аз имам нещо за теб, момичето ми.

Дрънкулка, евтина изработка. Единствената обица е в тон със зимния океан около нас.

Дъхът й пресеква, когато я взима. Бързо следват сълзи, но не мога да ги гледам. Извръгцам се от всички тях и се качвам на борда на „Блекрън“. Рампата се затваря зад мен и докато сърцето ми спре да бие като обезумяло, вече сме в небето, издигаме се високо над морето.

Моите войници са малобройни в сравнение с мношто, които следват полковника в Езерните земи. Можех да взема само хора, които изглеждаха достатъчно млади, за да изпълнят ролята на Малкия легион, и за предпочитане - онези, които бяха служили във войската, които знаеха как да се държат като войници. Осемнайсет членове на Евардията отговарят на изискванията и са се присъединили към нас в небето. Килорн седи при тях, полага всички усилия да им помогне да се приспособят към сплотената ни група. Ейда не е с нас, нито Дармиън и Харик. Тъй като не могат да минат за тийнейджъри, те отидоха с полковника, за да подпомогнат каузата ни, както могат. Нани не е толкова ограничена въпреки напредналата си възраст. Външността й се сменя бързо, пърха между различни версии на млади лица. Разбира се, Камерън се присъедини към нас - първо на първо, това всъщност беше нейна идея, и едва не подскача от прилив на адреналин. Мисли си за брат си - онзи, когото е изгубила, отведен от легиона. Откривам, че й завиждам. Все още има шанс да го спаси.