Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Взирам се в приятеля си озадачена. Последния път, когато го видях, той ме дърпаше от

Фарли и изглеждаше отвратен от съществуването ми. Сега почти се усмихва. Дори изважда ябълка от якето си и ми предлага да си отхапя първа. Трепереща, но сигурна, приемам подаръка.

- Ти не беше на себе си - прошепва той в ухото ми. Отдръпва отново ябълката и отхапва. -Забрави за това. Но ако отново излезеш така от релси, ще се наложи да уредя въпроса като в Подпорите. Ясно?

Белезите ми се присвиват спазматично, когато се усмихвам:

- Ясно - и по-ниско, за да може само той да ме чуе: - Благодаря ти.

За секунда той остава неподвижен, странно замислен. После махва ухилено с ръка:

- Моля те, виждал съм те в много по-ужасно състояние от това - успокояваща лъжа, но въпреки това го оставям да я изрече. - Сега каква е тази работа от първостепенна важност? Твоя идея или на полковника?

Като по поръчка полковникът влиза в столовата с широко разперени длани, призовава за тишина.

- Моя - промърморвам, докато оплакванията заглъхват.

- Тихо - излайва той: гласът му е като изплюгцяване на камшик. Езерняците се подчиняват веднага, заемат местата си с отработено движение. Кръвнишкият му поглед е достатъчен да накара другите недоволни да млъкнат. Посочва към дъното на стаята - към Кал, Джулиан и Сара. - Тези тримата са Сребърни, да, но доказани съюзници на каузата. Имат позволението ми да бъдат тук. Ще се отнасяте към тях, както бихте се отнесли към всеки съюзник, към всеки брат или сестра по оръжие.

Това принуждава всички да млъкнат. Засега.

- Тук сте, защото доброволно приехте участие в операция, без да знаете каква е. Това е истинска храброст и поздравявам всички ви за нея - продължава той и заема мястото си в предния край на залата. Оставам с усещането, че е правил това преди. В тази обстановка късо подстриганата коса и червеното око му придават авторитетно излъчване, както и властният му глас. - Както знаете, понижената възраст за задължителна военна служба доведе до по-млади войници - на едва петнайсетгодишна възраст. Понастоящем един такъв легион е на път към бойния фронт. Пет хиляди на брой, обучавани само два месеца. - Еневен шепот преминава през тълпата. - Дължим благодарност на Мер Бароу и нейния екип за това,

че ни дадоха тази информация.

Не мога да не трепна. Моят екип. Те принадлежаха на Фарли или дори на Кал, но не и на мен.

- Госпожица Бароу е също и първата, която доброволно се зае да спре тази трагедия, преди да се случи.

Килорн се обръща толкова бързо, че вратът му изпуква. Разтваря широко зелените си очи и не мога да определя разгневен ли е, или впечатлен. Може би по малко и от двете.

- Дадено им е прозвището Малкият легион - казвам и се заставям да се изправя на крака, за да мога да се обърна подобаващо към тълпата. Те се взират в мен очаквателно, всяко око е като нож. Уроците на лейди Блонос ще ми послужат добре сега. - Според нашите сведения децата ще бъдат изпратени директно в Задушливите земи, отвъд окопите. Кралят ги иска мъртви, за да изплаши нашите хора и да ги накара да замълчат, и ще успее, ако не направим нещо. Предлагам двуетапна операция, водена от полковник Фарли и самата мен. Аз ще проникна в легиона в покрайнините на Корвиум, като използвам войници, които могат да минат за петнайсетгодишни, за да отделя Сребърните офицери от децата. След това ще влезем директно в Задушливите земи. - Полагам всички усилия да не откъсвам очи от задната стена, но те непрекъснато се връщат към Кал. Този път аз съм тази, която е принудена да извърне поглед.

- Това е самоубийство! - изкрегцява някой.

Полковникът идва до мен, клати глава.

- Собствената ми бойна част ще чака на север, на линията с окопите на езерняците. Имам връзки в самата армия и мога да откупя на госпожица Бароу достатъчно време, за да пресече. Щом стигне до мен, ще се оттеглим към езерото Едрис. Два товарни кораба за превозване на зърно би трябвало да са достатъчни, за да ни прехвърлят от другата страна, а оттам влизаме в оспорваните земи.

- Абсурдно.

Не е нужно да вдигам поглед, за да знам, че Кал се е изправил. Той е пламнал и поруменял, със стиснати юмруци, раздразнен от такъв лекомислен план. Почти се усмихвам при гледката.

- От сто години никоя армия на Норта не е прекосявала Задушливите земи. Нито веднъж. Мислите си, че можете да го направите с един куп хлапета? - обръща се към мен умолително: - Ще имаш по-шлям късмет, ако ги върнеш в Корвиум, ако се скриете в гората, каквото и да е друго, отколкото като изберете проклета смъртоносна зона.