Виктория Айвярд - Стъкленият меч

- Ще покажа на всички. - Отново, по-твърдо: - Кажи на Кал да смени курса. Той ще разбере.

Острата реплика жегва Килорн, но не ме е грижа. Изражението му става сурово, докато се оттегля да изпълни нареждането ми. Вратата на пилотската кабина се затваря зад него, но почти не забелязвам. Заета съм с по-важни мисли от някакви дребни оскърбления. Кой е той да оспорва заповедите ми? Той е никой. Един рибар, когото единствено късметът му и моята глупост са опазили. Не като Шейд, майстор на телепортирането, новокръвен, велик. Как може да е мъртъв? И не е единственият. Не, със сигурност са останали и други, които да превърнат затвора в свой гроб. Ще узнаем едва когато се приземим и можем да видим кой друг е избягал на борда на джета „Блекрън“ И ще кацнем в землището на острова, няма да трамбоваме до някаква усамотена, затънтена пещера.

- Вашият ясновидец каза ли ви за това?

Първите думи, които Фарли е изрекла, откакто напуснахме Корос. Още не е плакала, но гласът й звучи дрезгаво, сякаш е прекарала последните няколко дни в крещене. Очите й са ужасни, обточени с червено, ирисите са наситено сини.

- Онзи глупак, Джон, който ни каза да направим това? - продължава тя, обърнала се с лице към мен. - Той каза ли ти, че Шейд ще умре? Каза ли? Предполагам, че за Мълниеносното момиче е било лесно да плати такава цена, стига да е означавало още новокръвни, които да контролираш. Още войници във война, която нямаш представа как да водиш. Един нищо и никакъв брат за още последователи, които да ти целуват краката. Нелоша замяна, нали? Особено ако в сделката е включена и кралицата. Кого го е грижа за един мъртвец, когото никой не познава, когато бихте могли да имате нейния труп?

Плесницата ми я запраща една стъпка назад повече от изненада, отколкото от болка. Докато пада, тя улавя чаршафа, дръпва го настрани и разкрива бледото лице на брат ми. Поне очите му са затворени. Все едно само е заспал. Посягам да дръпна чаршафа обратно - не мога да го гледам дълго, но тя ме удря с рамо, използва значителния си ръст, за да ме забие в стената.

Вратата на пилотската кабина се отваря с трясък и двете момчета се втурват навън, привлечени от шума. В миг Кал събаря Фарли, като я удря отзад по коляното, така че тя се препъва. Килорн не е толкова изискан: просто обвива около мен двете си ръце, повдига ме без усилие от земята.

- Той беше мой брат! - изкрегцявам й.

Тя изпищява отговора си:

- Беше далеч повече от това!

Думите й задействат спомен.

Когато се съмнява. Джон ми поръча да й кажа нещо. Когато изпитва съмнения. А в момента Фарли със сигурност се съмнява.

- Джон наистина ми каза нещо - казвам и се опитвам да избутам Килорн. - Нещо, което да чуеш.

Тя се хвърля, посяга и Кал отново я бута долу Получава лакът в лицето заради усилията си, но не отпуска твърдата си хватка върху раменете й. Тя няма да отиде никъде и въпреки това продължава да се бори.

Фарли, никога не знаеш кога да се откажеш. Някога ти се възхищавах за това. Сега само те съжалявам.

- Каза ми отговора на въпроса ти.

Това я кара да спре изведнъж, дъхът й излиза изплашено на мънички облачета. Взира се с широко разтворени очи. Почти мога да чуя как бие сърцето й.

- Каза „ да “.

Не знам какво означава това, но то я успокоява. Тя се свлича, пада върху ръцете си и свежда глава зад завеса от къса руса коса. Въпреки това виждам сълзите. Тя няма да се бори повече.

Кал също го знае и се отдръпва от треперещото й тяло. Едва не се спъва в обезобразената ръка на Елара и се дръпва стреснато от нея, трепвайки.

- Дай й пространство - промърморва той и ме сграбчва за ръката така здраво, че ми оставя синина. Почти ме извлича въпреки протестите ми.

Не искам да я оставя. Не Фарли, а Елара. Въпреки раните й, изгарянията й и изцъклените й очи не вярвам, че трупът й ще си остане мъртъв. Елупава тревога, но въпреки това я изпитвам.

- Кълна се в цветовете си, какво ти става? - изръмжава той, затръшва вратата на пилотската кабина за нас, изолира риданията на Фарли и намръщеното изражение на Килорн. - Знаеш какво беше Шейд за нея...

- Знаеш какво беше той за мен - отвръщам. Да се държа вежливо, не ми е приоритет, но се опитвам. Въпреки това гласът ми потрепва. Братът, с когото бях най-близка. Изгубих го преди, а сега отново. Този път няма да се върне. Няма връщане назад. - А аз не крещя на хората.

- Права си. Ти просто ги убиваш.

Дъхът излиза със съскане между зъбите ми. Затова ли е всичко? Почти му се изсмивам: