Виктория Айвярд - Стъкленият меч

- Тя вече е навън, сега върви - изкрегцява ми Килорн и ме бута напред.

Знам, че аз съм това, което Елара иска. Не само заради способността ми, а заради лицето ми. Ако е в състояние да ме контролира, може да ме използва отново като говорител, за да лъже страната, за да й се подчиняват. Затова бягам по-бързо от другите. Винаги съм била бързата. Когато поглеждам назад през рамо, съм на цели метри напред и това, което виждам, ме смразява.

Кал е принуден да дърпа насила Джулиан със себе си не защото той е слаб, а защото непрекъснато се опитва да спре. Иска да се изправи лице в лице с нея. Иска да изправи гласа си срещу нейния ум, срещу нейните шепоти. Да отмъсти за една мъртва сестра, една наранена любов, една сломена и разкъсана гордост. Но Кал отказва да изгуби последния роднина, който му е останал, и почти извлича Джулиан. Сара върви плътно до Джулиан с една ръка в неговата, без да може да изпищи от страх.

После завивам зад ъгъла. И се удрям в нещо. Не, в някого.

Още една жена, още една личност, която не исках да виждам никога повече.

Ара, Пантерата, главата на Династия Айрал, ме гледа кръвнишки с черни като въглени очи. Пръстите й още имат сивосинкав оттенък от Безмълвния камък, а дрехите й са опърпани дрипи. Но силата й вече се връща: доказателство за това е чистата стомана в погледа й. Няма как да я избегна, освен да се справя с нея. Вдигам мълнията си, за да я убия - още една от онези, които през цялото време знаеха, че съм различна.

Тя реагира, преди аз да успея, сграбчва ме за раменете с гъвкавост, каквато никое човешко същество не би трябвало да притежава. Но вместо да ми счупи врата или да ми пререже гърлото, тя ме мята настрани и нещо разрошва косата ми. Извито, въртящо се хладно оръжие, остро като бръснач, голямо колкото чиния за хранене, прелита покрай лицето ми на сантиметри от носа ми. Падам на земята, ахвайки шокирано, и се държа за главата, която едва не изгубих. А над мен Ара Айрал стои непоклатимо, избягва всеки нож, който минава плавно над нас. Идват от противоположния край на коридора, където стои друга личност от миналото и оформя метални дискове от плочките на познатата си броня.

- Баща ти никога ли не те е учил да уважаваш по-възрастните от теб? - злорадо подмята Ара на Птолемей и пристъпва спокойно под друго острие. Дръпва следващото от въздуха и му го подхвърля обратно. Впечатляващ но безполезен трик, тъй като той го пренебрегва с крива усмивка. - Е, Червената, ти няма ли да направиш нещо? - добавя тя и ме побутва по крака.

Взирам се в нея, зашеметена за момент. После се изправям тромаво на крака, заставила съм се да стана. Мъничко от ужаса ми изчезва.

- С удоволствие, милейди.

В края на коридора усмивката на Птолемей става по-широка:

- Сега да довърша онова, което сестра ми започна на арената - изръмжава той.

- Онова, от което сестра ти избяга - провиквам се в отговор и насочвам една мълния към главата му. Той се хвърля встрани срешу стената и във времето, което ми е нужно, за да се съвзема, Ара скъсява разстоянието между тях и скача, оттласнала се с ритник от стената. Като използва инерцията, строшава с лакът челюстта на Птолемей.

Следвам я и ако се съди по трополенето на стъпки зад гърба ми, не съм единствената.

Огън и мълнии. Мокра мъгла и вятър. Метален дъжд, кълбягц се мрак, експлозии като миниатюрни звезди. И куршуми, винаги куршуми плътно зад нас. Придвижваме се напред през бурята на битката, молим се да стигнем до края на този затвор и следваме картата, за чието запаметяване всички положихме най-шлеми старания. Би трябвало да е тук, не, тук, не, ето тук. В мократа мъгла и сенките е лесно да се изгубим. А после налице е и Гарет, който постоянно извърта пределите на гравитацията и понякога допринася повече вреда, отколкото полза. Когато най-накрая намираме входната зала, помещението с врати в червено, сребърно и черно, отново съм цялата натъртена, а силата ми се топи бързо. Дори не искам да мисля за другите, Джулиан и Сара, които по-рано едва можеха да вървят. Трябва да излезем на открито. Към небето. Към мълнията , която може да спаси всички ни.

Навън слънцето е изгряло. Ара и Птолемей продължават примитивния си танц, докато Разливът се показва застрашително - сива мараня на хоризонта. Виждам само джета „Блекрън“ и другия джет, чийто двигател работи на празни обороти на пистата. Около джетовете кръжи тълпа както от новокръвни, така и от Сребърни и товари на борда всичко, до което може да се добере. Някои изчезват в полята, надяват се да избягат пеша.