Виктория Айвярд - Стъкленият меч

- Шейд, заведи го до джета - изкрещявам, сграбчила Кал за яката, докато тичаме. Преди да успее да възрази, Шейд изпълнява нареждането и със скок телепортира Кал на сто метра разстояние. Винаги мога да разчитам на Шейд, че ще разбере: Кал е един от единствените ни двама пилоти. Не може да умре тук, не и когато сме толкова близо до измъкването. Имаме нужда от него, за да пилотира, и то добре. Частица от секундата по-късно Шейд се връща, обгръща с ръце Джулиан и Сара. Те изчезват с него, а аз изпускам лека въздишка на облекчение.

Призовавам всички сили, които са ми останали, чак до костите. Това ме прави бавна, прави ме слаба, взима волята ми и я превръща в нещо по-силно. За моя радост, небето притъмнява.

Килорн спира до мен, притиснал пушката към рамото си. Стреля точно, ликвидира преследвачите ни един по един. Много мъже застават пред кралицата, за да я защитят, било по своя воля или по нейна заповед. Скоро ще бъде достатъчно близо както за моята способност, така и за своята. Имам само един шанс.

Случва се на забавен кадър. Хвърлям поглед към двамата Сребърни, вкопчени в битка между мен и джетовете. Дълго, тънко острие като грамадна игла прорязва врата на Ара и плисва сребърен фонтан. Птолемей се завърта от инерцията и през Ара насочва иглата към мен. Понечвам да се сниша, очаквам, както си мисля, най-лошото.

Невъзможно е да предвидя какво се задава.

Само един човек можеше. Джон. Той си тръгна от всичко това. Позволи то да се случи. Не искаше да ни предупреди. Не го беше грижа.

Шейд се появява пред мен с намерението да ме отведе далече. Вместо това жестока, блестяща игла пронизва сърцето му. Той не осъзнава какво се случва. Не чувства никаква болка. Умира, преди коленете му да се допрат до земята.

Не помня нищо друго, докато не се издигаме във въздуха. По лицето ми се стичат сълзи, но не мога да ги изтрия. Вместо това се взирам в ръцете си, обагрени в два цвята кръв.

Това не е джетът „Блекрън“.

Вместо него Кал пилотира голям товарен джет, построен за пренасяне на тежки транспортни средства или машини. Сега в товарния отсек са се побрали над триста избягали затворници, много от тях - ранени, всичките - в шок след битката. Повечето са новокръвни, но сред тях има и Сребърни, които не общуват с другите и чакат своето време. За днес поне всички изглеждат еднакво, обвити в дрипи, изтощение и глад. Не искам да слизам при тях, затова стоя на горното ниво на джета. В този участък поне е тихо: отделен е от товарния отсек с тясно стълбище, а от пилотската кабина - със затворена врата. Не мога да се заставя да мина покрай двете тела в краката ми. Едното лежи под бял чаршаф, изцапан само с приличащата на разцъфнало цвете червена кръв над пронизаното му сърце. Фарли коленичи над него, застинала, с ръка под чаршафа, за да стисне студените, мъртви пръсти на брат ми. Другия труп отказвам да покрия.

Елара изглежда грозна в смъртта. Мълнията е разкривила мускулите й, разтеглила е устата й в злобна усмивка, каквато дори тя не би могла да докара приживе. Семплата й униформа е обгорена и залепнала за кожата й, а пепеливо русата й коса почти липсва - изгорена е и са останали само редки участъци. Другите тела, стражите й, са също толкова деформирани. Оставихме ги да гният на пистата. Но въпреки това няма как някой да сбърка кралицата. Всеки ще познае този труп. Ще се погрижа за това.

- Добре е да легнеш.

Тялото разстройва Килорн, това поне е ясно. Не знам защо. Би трябвало да танцуваме върху костите й.

- Нека Сара да те прегледа.

- Кажи на Кал да смени курса.

Той примигва към мен, озадачен:

- Да смени курса ли? За какво говориш? Връщаме се в Резката, обратно у дома...

У дома. Изсумтявам презрително, когато чувам тази детинска дума.

- Връщаме се на Тък. Кажи му, ако обичаш.

- Мер...

- Моля те.

Той не помръдва.

- Полудяла ли си? Помниш ли какво се случи там, какво ще ти направи полковникът, ако се върнеш

Полудяла. Де да бях. Иска ми се умът ми да се прекърши от мъчението, в каквото се превърна животът ми. Просто да полудея - това би било такова облекчение.

- Със сигурност може да се опита. Но сега сме твърде много дори за него. А когато види какво му нося, съмнявам се този път да ни откаже.

- Тялото? - прошепва той, видимо разтреперан. Не го плаши трупът, осъзнавам мълчаливо. А аз, - Смяташ да му покажеш тялото?