Р. Салваторе - Градът на мрака

— Как смееш да прекъсваш изтезанията на Джинафий? — озъби се съществото.

— По дяволите! — прошепна Масой и бавно се плъзна под черната покривка на масата.

Въпреки, че се съмняваше в своя ментор, дори и той не очакваше от Алтън да ги забърка в подобна каша.

— Но… — запелтечи учителят.

— Никога повече не обезпокоявай този свят, бездарен магьоснико! — изрева прислужницата.

— Но аз не съм се опитвал да проникна в Бездната — възрази смирено той. — Аз само исках да разговарям с…

— С Джинафий! Отхвърлената жрица на Лот. Къде си мислиш, че се крие духът й, глупав мъж такъв? Да не пирува в Олимп, с измислените богове на феите?

— Не съм си мислел…

— Въобще някога да си го правил? — изрева йоклолата.

— Не — тихо отвърна Масой като се опитваше да стои възможно по-далеч от събитията.

— Повече да не си проникнал в този свят! — предупреди го за последен път създанието. — Кралицата на Паяците не е милостива и не търпи мъжете, който се бъркат там, където не им е работата!

Разтеченото лице на йоклолата се изду, нарасна и се разпростря отвъд очертанията на кълбото от дим. Чуха се бълбукащи звуци. Алтън се дръпна назад, препъна се в табуретката, прилепи гръб до стената и закри лицето си.

Устата на съществото се разтегна невъобразимо и върху Безликия се изсипа порой от малки предмети. Те отскачаха от тялото му и се удряха в стената навсякъде около него.

— Камъни? — почуди се обърканият учител.

Изведнъж един от предметите даде отговор на въпроса му. Нещото се захвана за края на мантията му и започна да пълзи по нея, нагоре към оголения врат на магьосника. Паяци.

Вълна от осмокраки чудовища се втурна под малката масичка и принуди отчаяният Масой да се претърколи към другия й край. Застанал на четири крака, той се обърна към Алтън и го видя — учителят обезумял мяташе и тъпчеше пълзящите гадини, опитвайки се да се отърве от тях.

— Не ги убивай! — изкрещя чиракът. — Убийството на паяци е забранено от…

— Да вървят в Бездната жриците и всичките им закони! — изруга Алтън.

Масой нямаше какво да стори повече. Той повдигна рамене, бръкна под диплите на собствената си мантия и извади оттам същия арбалет, с който преди години, бе сложил край на живота на Безликия. Момчето огледа мощното оръжие, после й дребните паяци пълзящи из стаята.

— Да ги унищожим? — попита той.

Като не чу отговор, отново присви рамене и стреля.

Тежката стрела се заби дълбоко в рамото на Алтън. Магьосникът зяпна в недоумение, после хвърли презрителен поглед към Масой.

— Имаше паяк на рамото ти — обясни му ученикът.

Навъсеното изражение на Алтън не го умилостиви.

— Неблагодарник!

— Алтън, глупако, нима забрави, че всички паяци са наоколо ти? — изръмжа Масой. Той си тръгна и извика през рамо: — Успешен лов!

Масой посегна към вратата, но когато дългите му пръсти обхванаха дръжката, повърхността на изхода прие образа на матрона Джинафий. Тя се усмихна широко, много широко и облиза чиракът през лицето с неописуемо дългия си, влажен език.

— Алтън! — извика елфът, втурна се обратно към стената, далеч от лигавото докосване, и видя магьосникът по средата на едно заклинание — опитваше се да запази концентрация, въпреки множеството паяци, които жадно продължаваха да се катерят по мантията му.

— Ти си мъртъв — вяло отбеляза Масой и поклати глава.

Алтън се бореше с изтощителния ритуал на магията, опитваше се да пренебрегне ненавистта си към паяците и затова побърза да сложи край на призоваването. Беше учил толкова години и никога не си беше представял, че може да извърши подобно нещо, дори би се изсмял при мисълта за това. Този край, обаче, беше по-приемлив, отколкото да се остави на пълзящата напаст на йоклолата.

Магьосникът призова мълния в собствените си крака.

Гол и останал съвсем без коса, Масой се препъна на прага на вратата, но успя да се измъкне от огнения ад. Последва го Безликият, целия в пламъци. Той се търколи на пода и свали от себе си дрипавата и горяща мантия.

Докато наблюдаваше как Алтън угасява и последното пламъче, Масой си спомни нещо приятно и даде воля на мъката си, на мисълта, която не спираше да го измъчва в този пагубен момент.

— Трябваше да го убия, докато беше в паяжината.

Малко по-късно, след като Масой се прибра в стаята си и залегна над уроците, Алтън сложи металните декорирани наръкавници, с които се отличаваха учителите от Академията, и напусна сградата на Сорсъри. Запъти се към широката стълба, спускаща се надолу и извеждаща от Тиер Брех и седна да погледа светлините на Мензоберанзан.