Р. Салваторе - Градът на мрака

— Колко ли можем да сложим в ръцете му? — с победоносна усмивка й отвърна той.

Матроната се изкикоти и поклати глава. Искаше й се Дризт да замести Налфейн и да стане магьосник на дома, но нейният непреклонен повелител на меча отново бе успял да промени решението й.

— Много добре, Закнафейн — призна се за победена тя. — Вторият син е боец.

Зак кимна и се обърна към Дризт.

— В скоро време може да стане и Повелителят на меча на дома До’Урден — обади се зад гърба му Малис.

Сарказмът й го накара да спре рязко и да я погледне през рамо.

— Нима можем да очакваме нещо по-различно от такъв като него? — иронично добави тя и, както винаги, съвсем безсрамно изопачи ситуацията в своя полза.

Ризен, сегашният покровител на семейството, не можеше да си намери място от неудобство. Той, както и всички останали, дори и робите на дома До’Урден знаеха, че Дризт не е негов син.

— Три стаи? — попита Дризт, когато той и Зак влязоха в огромната тренировъчна зала, намираща се в най-южния край на дома До’Урден.

Вълшебни разноцветни кълба бяха разположени на определени интервали по дължината на тавана на високото каменно помещение и го огряваха в мека, приглушена светлина. В залата имаше само три врати: едната на изток водеше към друго помещение, от което се излизаше на балкона; другата беше разположена точно срещу Дризт, на южната стена, и отвеждаше в последната стая на дома; и третата — към главния коридор, откъдето бяха дошли. Закнафейн заключи всички врати по пътя им и Дризт разбра, че рядко щеше да използва този коридор.

— Една стая — поправи го Зак.

— Ама има още две врати — заспори момчето като оглеждаше залата. — Без ключалки.

— А, имат ключалки — наричат се здрав разум.

Момчето започна да разбира положението.

— В тази стая, — продължи Повелителят на меча и посочи на юг — там се намират личните ми покои. Повярвай, не желаеш да те сваря вътре. Другата стая е тактическа и се използва само по време на война. Някой ден, когато се докажеш пред мен и удовлетвориш изискванията ми, ако въобще успееш, може да те поканя да ме придружиш в нея. Но този ден едва ли ще е скоро, така че… свиквай с тази великолепна зала — той описа с ръката си широка дъга — твоя нов дом.

Дризт се огледа наоколо. Не беше особено развълнуван. Беше се надявал, че повече няма да се държат така с него, че всичко е останало далеч, в миналото му на прислужник. Но тази обстановка му навяваше спомени отпреди шестте години на слугуване — връщаше го към онова десетилетие, което бе прекарал с Виерна, заключен в параклиса на дома. Тази стая дори не беше толкова просторна. Беше прекалено тясна за младия, неукротим мрачен елф. Момчето направо изръмжа следващия си въпрос:

— Къде ще спя?

— В твоя дом — вяло му отвърна Зак.

— Къде ще се храня?

— В твоя дом.

Дризт присви очи и лицето му се наля с огнена червенина.

— А къде ще…? — започна да упорства той — искаше му се да хване натясно този повелител на меча.

— В твоя дом — със същия равен и сериозен глас отвърна Зак, преди Дризт да успее да завърши мисълта си.

Момчето застана решително и скръсти ръце.

— Звучи объркано — измърмори то.

— Така ти се иска — тросна му се Зак.

— Тогава какъв е смисълът на всичко това? Така ме отделяш от собствената ми майка…

— Ще я наричаш матрона Малис — предупреди го Закнафейн. — Винаги ще се обръщаш към нея с матрона Малис.

— Моята майка…

Зак го прекъсна, само че този път не използва думи, а юмрука си.

След двайсетина минути Дризт дойде на себе си.

— Урок номер едно — започна да му обяснява Повелителят на меча, подпрял се небрежно на една стена на няколко стъпки от момчето. — За твое добро е. Винаги ще я наричаш матрона Малис.

Дризт се претърколи на една страна, опита се да се подпре на лакът, но в момента, в който повдигна главата си от черния неравен под, му се зави свят. Зак подхвана младия елф и го изправи.

— Не е толкова лесно, колкото да улавяш монети — отбеляза Повелителят на меча.

— Кое?

— Да парираш удар.

— Какъв удар?

— Просто кажи да, упорито дете такова.

— Втори син! — с ръмжене го поправи момчето, а ръцете му отново бяха скръстени пред гърдите.

Зак сви юмрука си — красноречив жест, който Дризт не можеше да пренебрегне.

— Пак ли искаш да подремнеш? — спокойно го попита войнът на До’Урден.

— И вторите синове могат да бъдат деца — мъдро отстъпи Дризт.

Закнафейн поклати глава. Не можеше да повярва. Щеше да е интересно с това момче.