Р. Салваторе - Градът на мрака

— Просто застани пред статуята — обясни му тя. — И се опитай да се издигнеш с помощта на мисълта си.

Дризт погледна скулптурата, после застана точно на линията, там, където се намираше деликатното лице на жената. Постави ръка върху кесийката и се опита да почувства силата на знака. Беше усещал и преди, че магическият предмет притежава някаква собствена енергия, но това бе просто подсъзнателно усещане, детска интуиция. Сега, когато със сигурност знаеше, че е така, той отчетливо усети вибрациите.

С няколко поредни и дълбоки вдишвания той проясни главата си от разсейващи мисли. Не забелязваше нищо в стаята. Виждаше единствено статуята — неговата цел. Усети как става все по-лек, петите му се повдигнаха и ето — вече едва докосваше земята и не усещаше никаква тежест. Дризт погледна към Виерна, от вълнение устните му се разшириха в голяма усмивка и изведнъж… се строполи на пода.

— Глупаво момче! — извика сестра му. — Направи го отново! Ако трябва пробвай хиляда пъти! Но ако се провалиш… — тя посегна към змийския камшик на колана си.

Детето отмести поглед от нея. Обвиняваше се за неуспеха си. Собственото му въодушевление бе провалило заклинанието. Но той не се страхуваше, че сестра му ще го набие — знаеше, че може да се справи с левитацията още сега. За втори път концентрира вниманието си върху статуята и позволи магическата сила да изпълни съществото му.

Виерна също знаеше, че Дризт може да успее. Момчето имаше ум, остър като бръснач. Досега не беше познавала друг като него, дори и жените на До’Урден не бяха такива. Беше упорит — нямаше да се остави да го победи една магия. И ако е нужно, щеше да стои до статуята и да се опитва, докато не припадне от глад.

Тя го наблюдаваше как напредва малко по малко — понякога успяваше в опитите си, друг път — не. Последния път бе паднал от около цели десет фута височина. Виерна се бе уплашила, чудеше се дали не се е ударил сериозно. А Дризт, въпреки раните и болката дори не проплака, върна се пред статуята и продължи да се упражнява.

— Още е малък за това — чу се нечий глас.

Виерна се завъртя в стола си и видя Бриса, надвесена над нея с обичайния си навъсен поглед.

— Вероятно — отвърна по-малката сестра. — Но как мога да знам дали ще се справи без да съм го накарала поне да опита.

— Удряй го, когато пада — Бриса извади камшика от колана си, погледна с любов жестокото шестглаво чудовище, сякаш беше домашният й любимец, и позволи на една от змиите да се навие около шията и лицето й. — Ей така, за вдъхновение.

— Разкарай този камшик! — сопна се Виерна. — Аз съм тази, която се грижи за Дризт и не се нуждая от помощта ти.

— Внимавай как се държиш с една върховна жрица — предупреди я Бриса и змийските глави, свързани с мислите й, заплашително се извърнаха към Виерна.

— Ти внимавай матрона Малис да не види как се бъркаш в делата ми.

Бриса прибра камшика веднага щом чу името на матроната.

— Твоите дела… — каза надменно. — Прекалено си отстъпчива за тази работа. Момчетата трябва да се учат на дисциплина, трябва да знаят къде им е мястото.

Разбрала, че последствията от заплахата на Виерна не могат да бъдат сериозни, най-голямата сестра на До’Урден се обърна и напусна залата.

Възпитателката не каза нищо, само погледна към Дризт, който все още се опитваше да достигне статуята.

— Достатъчно! — нареди тя.

Видя, че детето се бе изморило — едва успяваше да повдигне краката си от земята.

— Ще го направя! — тросна й се той.

Виерна харесваше целеустремеността на Дризт, но тонът му хич на й допадна. Може би Бриса има право за някои неща. Тя изплющя със змийския камшик. Малко вдъхновение сигурно щеше да свърши добра работа.

На следващия ден Виерна стоеше в параклиса и наблюдаваше Дризт, който усилено лъскаше статуята на голата жена. Беше левитирал всичките двайсет фута още от първия си опит.

Но сестра му се чувстваше някак разочарована — момчето не се бе обърнало към нея и не й се беше усмихнало, за да сподели успеха си. Сега го гледаше как чисти във въздуха и размахва ръце с четки в тях. Но в очите й най-силно се набиваха белезите по врата на малкия й брат — това, което бе останало от урока им по вдъхновение. Тънките линийки се виждаха ясно в инфрачервения спектър — следи от топлина там, където кожата му се бе свлякла от ударите.

Виерна бе осъзнала, че да биеш децата, особено момчетата, си има своите преимущества. Малко мрачни елфи се осмеляваха да нападнат жена, освен ако не изпълняваха заповедта на друга.