Р. Салваторе - Градът на мрака

— Ти си оцелял! — каза Зак, а гласът му се задавяше от сълзи. — Оцелял си в Академията, където загинаха всички останали!

Дризт колебливо отвърна на прегръдката, но още не можеше да разбере силните чувства, които разтърсваха неговия учител.

— Сине мой!

Младият До’Урден едва не припадна, потресен от признанието. Винаги беше подозирал, че това е истина, а сега знаеше, че не е единственият в този мрачен свят, който не може да търпи коварната същност на мрачните елфи. Вече не беше сам.

— Защо? — попита Дризт и отблъсна Закнафейн на малко разстояние. — Защо си останал тук?

Възрастният елф го погледна скептично.

— Къде можех да отида? Никой, нито дори повелителите на меча, не могат да оцелеят дълго в пещерите на Подземния мрак. Из тях бродят прекалено много чудовища, прекалено много раси, жадуващи кръвта на мрачните елфи.

— Сигурно си имал възможност.

— Повърхността ли? Всеки ден да търпя болезнения огнен ад? Не, синко. Аз съм в капан, както и ти.

Дризт се страхуваше от тези думи. Страхуваше се, че баща му няма да знае как да разреши дилемата на своя син — дилемата на неговия живот. Може би нямаше разрешение.

— Ще се справиш добре в Мензоберанзан — успокои го Закнафейн. — Ти си силен; матрона Малис ще ти осигури добра длъжност, в която да развиваш своите умения, ще ти осигури всичко, което пожелаеш.

— И да живея като убивам, както ти си живял? — попита Дризт, без да може да прикрие гнева в думите си.

— Имаме ли друг избор? — отвърна баща му, загледан в студения, безчувствен каменен под.

— Аз не убивам мрачни елфи — заяви категорично младежът.

Зак го погледна.

— Ще започнеш — увери го той. — В Мензоберанзан или убиваш, или падаш убит.

Дризт отмести погледа си настрана, ала думите на баща му го преследваха — от тях той не можеше да избяга.

— Няма друг начин — меко продължи Повелителят на меча. — Такъв е нашият свят. Такъв е животът ни. Бягал си от него толкова дълго, ала скоро ще разбереш, че късметът ти не е вечен.

Той сграбчи сина си за брадичката, за да го накара да го погледне в очите.

— Иска ми се да беше различно — честно си призна Зак, — но и този живот не е чак толкова лош. Не страдам, когато убивам мрачни елфи. Приемам тяхната смърт като избавление от покварения им живот. Ако наистина толкова обичат своята Лот, поне да ги заведа при нея! — изведнъж усмивката на Зак секна. — Но с децата не е така — прошепна той. — Често чувам писъците на умиращи деца, макар че — заклевам се — никога съм причинявал смъртта на дете. Винаги съм се чудил дали и те са злобни — злобни по рождение. Или бремето на мрачния ни свят е толкова тежко, че са принудени да станат противни и зли, като всички мрачни елфи.

— Като онзи демон — Лот — съгласи се Дризт.

Те помълчаха известно време и всеки сам за себе си обмисляше колко тежка е реалността на собственото му съществуване. Зак проговори пръв — той отдавна се бе примирил с живота.

— Лот — изкиска се той. — Тази Лот, проклета кралица е тя. Бих дал всичко, за да се изправя пред грозното й лице!

— Почти съм сигурен, че е така — прошепна Дризт и леко се усмихна.

— Наистина бих го сторил — засмя се сърдечно Закнафейн и отскочи от сина си. — И ти също!

Младият До’Урден подхвърли ятагана си във въздуха. Острието се превъртя два пъти, преди вторият син да го хване отново за дръжката.

— Съвсем вярно! — извика той. — И няма да съм сам!

Дризт скиташе сам из лабиринтите на Мензоберанзан, луташе се край сталагмитените възвишения, под огромните каменни копия, насочени надолу от високия таван на пещерата. Матрона Малис се страхуваше, че домът Хюнет ще прави опити за покушение срещу членовете на До’Урден и беше наредила никой да не напуска къщата. Но на Дризт му се бе насъбрало толкова много през този ден, че не можеше да се подчини на заповедта й. Трябваше да помисли, а да се отдава на нечестиви разсъждения в къща, пълна с напрегнати жрици, можеше да се окаже доста опасно.

Сега в града бе тихо; пламъкът на Нарбондел беше просто искрица в основата на каменния стълб, а мрачните елфи спяха спокойно в каменните си домове. Скоро след като се измъкна през елмазената порта на дома До’Урден, Дризт разбра защо матроната бе издала такава заповед. Тишината в града му напомняше на притихнал, дебнещ хищник, готов да изскочи от мрака на някоя уличка и да се нахвърли срещу него.

В тази част на града младият син на До’Урден нямаше да намери нужното му спокойствие, за да размисли над откровението на Закнафейн — мрачният елф, който беше много повече от негов кръвен роднина. Дризт реши да наруши всички правила, на които се подчиняваха мрачните елфи, и напусна границите на града; спусна се надолу по тунелите, добре познати му от дните, прекарани с патрула.