Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Оръжията му също бяха доста необикновени — остър тризъбец, черен като тънките, но неимоверно здрави плочки, от които бе направена ризницата му, и мрежа (магическа, както твърдеше мълвата), която бе окачил на кръста си така, че да може да я хвърли върху жертвата си само с едно движение.

За щастие, този път поне не се бе изрисувал, каза си наемникът. Лицето на грамадния елф нерядко бе нашарено със зигзагообразни ивици, изписани с непозната на Джарлаксъл боя, която им позволяваше да запазват жълто — алените си цветове както в нормалната, така и в инфрачервената част на спектъра. За никого не бе тайна, че освен патрон на матрона Мез’Барис, Повелителят на меча бе използван за съпруг и от голяма част от останалите жени в дома. За тях той не беше нещо повече от животно за разплод и при мисълта, че след време из Мензоберанзан могат да плъзнат десетки миниатюрни копия на Утегентал, Джарлаксъл усети как му се повдига.

— Магиите отслабват, ала аз съм все така силен! — изръмжа Повелителят на меча, а обичайното му свъсено изражение му придаде още по-заплашителен вид.

При тези думи той сви ръка и яките му мускули образуваха внушителна буца.

Постреснат против волята си от тази недвусмислена демонстрация, Джарлаксъл си наложи да не забравя, че се намира в собствената си стая, седнал на собствения си стол и заобиколен от десетки опитни и напълно верни войници, готови да изскочат от скривалищата си при първия негов сигнал. Дори и без тайните подкрепления, той беше прекрасно подготвен за всякакви изненади — на стратегически места върху писалището му бяха разположени смъртоносни капани, предназначени да отрезвяват по-дръзките му посетители. Освен това, наемникът също беше превъзходен боец. Част от него (една съвсем миниатюрна частица) се питаше как ли би завършил двубоят между двамата.

Малцина войни, били те елфи или не, можеха да уплашат Джарлаксъл, ала като имаше предвид необуздания маниак, който стоеше пред него, той все пак се постара да си придаде по-смирен вид.

— Ултрин Саргтлик! — продължи гигантът. — Върховният войн!

Сега, когато Дантраг Баенре бе мъртъв, Утегентал като че ли имаше всички основания да се нарече така. Джарлаксъл неведнъж си бе представял битката, за която повечето обитатели на Мензоберанзан бяха убедени, че рано или късно ще се състои — двубой на живот и смърт между двамата люти съперници, Дантраг Баенре и Утегентал дел’Армго.

Синът на Баенре със сигурност беше по-бърз (всъщност в целия град нямаше кой да се мери с него по бързина), ала с ръста и силата си Утегентал винаги бе изглеждал по-вероятният победител в очите на наемника. Говореше се, че по време на битка изпадал в сляпа ярост, която му придавала исполинска мощ; освен това тялото му било толкова кораво, че когато се биел с по-низши раси (като някой роб — гоблин), винаги им давал възможност да нанесат първия удар и дори не се опитвал да отбие свирепото нападение, черпейки очевидно удоволствие от болката, преди да откъсне крайниците на злощастното същество един по един, а после да си избере най-апетитните парчета от трупа и да ги изяде за вечеря.

Джарлаксъл неволно потрепери при тази мисъл, но бързо прогони отблъскващата картина от съзнанието си — предстоеше му наистина важна работа.

— В цял Мензоберанзан няма Повелител на меча… няма друг елф, който да е в състояние да се мери с мен! — самонадеяно заяви Утегентал, но защо го прави.

Беше, освен може би, за да задоволи болезнената си гордост, Джарлаксъл не знаеше.

Продължи да се перчи така още дълго време, през което наемникът едвам се сдържаше да не го попита има ли някаква специална причина за посещението му. Не го стори, единствено защото беше убеден, че пратеникът на втория дом в крайна сметка ще стигне до същината на нещата.

Внезапно Утегентал млъкна, пресегна се към писалището и взе един скъпоценен камък, който Джарлаксъл използваше за преспапие. Промърмори нещо неразбираемо, при което огромната брошка на гърдите му, символ на дом Барисон дел’Армго, проблесна едва забележимо. Пръстите му се сключиха около камъка и той стисна с всичка сила. Мускулите му се издуха от напрежение, ала камъкът остана невредим.

— Би трябвало да мога да го строша! — изръмжа Повелителят на меча. — Такова е могъществото, магията, с която Лолт ме е дарила!

— Камъкът надали ще бъде толкова ценен, ако го стриеш на прах — сухо отбеляза Джарлаксъл.

Зад бръщолевенето на Утегентал явно се криеше нещо много по-сериозно, започна да се досеща наемникът. За всички вече бе очевидно, че магията в целия град бързо отслабва. Това се случваше и с патрона на втория дом. Вярно бе, че все още бе силен, ала съвсем не толкова, колкото преди, и това явно го тревожеше немалко.