Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Беше се позабавлявала чудесно по време на разходката си с Дризт и Кати-Бри, но сега бе време да се прибере в Звездната равнина и да си отдъхне. При цялата си обич един към друг, нито тя, нито Дризт, можеха да си позволят какъвто и да било риск, не и сега, когато над главите им бе надвиснала заплаха от война с Мрачните. Война, в която скиталецът и пантерата най-вероятно щяха да играят първостепенна роля, биейки се рамо до рамо.

Вярното животно бавно започна да обикаля около черната фигурка, очертанията му постепенно избледняха и то се стопи, оставяйки след себе си облаче сива мъгла, което бързо се разпръсна.

Когато напусна материалния свят, Гуенивар се озова в дълъг, нисък тунел, сребристия път, който щеше да я отведе у дома, в Звездната равнина. Тя леко подскачаше по лъкатушещия коридор — не бързаше особено, освен това бе твърде уморена, за да се втурне да бяга с всички сили. Пътуването бездруго не бе никак дълго, пък и тук никога нищо не се случваше.

Внезапно, след един от поредните завои, тя се закова на място и присви уши.

Тунелът гореше.

Демонични силуети изскачаха от пламъците със зловещ смях и без да обръщат никакво внимание на Гуенивар, неумолимо рушаха стените на овалния коридор. Пантерата предпазливо пристъпи напред. Усещаше непоносимата горещина, виждаше лицата на скверните създания и чуваше възбудените им крясъци.

Внезапно почувства как въздухът се раздвижва и разбра, че тунелът е разкъсан. Някъде там, в междупространствената пустош зееше дупка! Огнените демони се извиваха в див танц, телата им се издължиха гротескно, сетне изведнъж изчезнаха, погълнати от бушуващата стихия. Пламъците подскочиха нависоко, люшнаха се и потрепериха, сякаш всеки момент щяха да изгаснат, после изведнъж изригнаха с удвоена мощ. Нов повей на вятъра пропя в ушите на Гуенивар, мамейки я да се втурне напред, да скочи в дупката и да потъне в нищото.

Ала инстинктът й нашепваше, че ако се поддаде на този порив и послуша гибелния му зов, връщане назад нямаше да има. Щеше да се превърне в изгнаница от Равнините на съществуванието, обречена завинаги да се скита извън измеренията.

Знаейки, че брани живота си, тя заби нокти в пода и бавно заотстъпва назад, борейки се със свирепия вятър за всеки милиметър. Черната й козина настръхна, гърбът й се изви като дъга.

Крачка назад.

Само че тунелът беше гладък, прекалено гладък, за да може да се залови за каквото и да било. Лапите й тупкаха отчаяно, ала въпреки всичките си усилия, Гуенивар започна да се плъзга към бушуващия огън и зейналата дупка.

— Какво има? — разтревожи се Кати-Бри, виждайки изражението, с което скиталецът вдигна ониксовата фигурка.

— Гореща е — отвърна той. — Статуетката е гореща!

Лицето на младата жена се сгърчи от притеснение, което бързо бе заменено от чист, неподправен ужас.

— Повикай Гуен обратно! — предложи тя.

Не по-малко уплашен, от нея, Дризт вече го бе сторил.

Гуенивар отчаяно искаше да се подчини на призива, който долиташе от Материалната равнина, ала вече бе твърде близо до зейналия пролом. Високи пламъци танцуваха около нея и изгаряха муцуната й; вятърът бе по-силен отвсякога и тя нямаше нищо, нищо, за което да се залови.

Усети как я връхлита вълна от страх и раздираща скръб. Никога вече нямаше да отвърне на повика на Дризт; никога нямаше да ловува заедно със скиталеца из горите край Митрил Хол, нито пък да се надпреварва с него и с Кати-Бри по стръмните пътеки на някоя висока планина.

Гуенивар не за първи път изпитваше болката на раздялата, горчиво бе оплаквала загубата на някои от предишните си господари, ала този път… този път бе съвсем различно. Никой никога нямаше да успее да замести Дризт До’Урден. Нито пък Кати-Бри и Риджис, и дори Бруенор, свадливото джудже, чийто сприхав нрав и своеобразно отношение към нея неведнъж бяха ставали повод за истинска веселба.

Прекрасно помнеше как веднъж Дризт я бе подучил да си подремне върху заспалия Бруенор. Как само се беше разгневило джуджето тогава!

Пламъците облизаха муцуната й. Вече виждаше дупката, можеше да надникне вътре и да зърне нищото, което се протягаше към нея.

Някъде далече, далече, отвъд пелената на свирепия вятър, отново долетя зовът на Дризт.

Зов, на който Гуенивар не можеше да отвърне.

Утегентал Армго, патрон и Повелител на меча в Барисон дел’Армго, втори дом в Мензоберанзан, съвсем не бе сред елфите, които Джарлаксъл харесваше. Ако изобщо беше чист елф, за кой ли път си помисли наемникът. Със своите метър и осемдесет и деветдесет килограма здрави мускули, той бе най-едрият мъж в цял Мензоберанзан и един от най-едрите елфи, кръстосвали някога Подземния мрак. Ала не само ръстът (доста необичаен за сравнително дребната му раса) го отличаваше от събратята му. Докато Джарлаксъл бе смятан за ексцентрик, свирепият Повелител на меча бе просто страшен. Той носеше бялата си коса съвсем къса и освен това я мажеше с гъсто, пихтиесто вещество, извличано от сварени вимета на роти, за да я накара да стърчи нагоре. На носа си имаше голяма митрилна халка, а от всяка от бузите му стърчеше по една златна игла.