Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Мимолетното споменаване на друго божество бе доказателство за това, неволно разкриване на картите, което означаваше много за опитния наемник. Защото, въпреки че се бе издигнал толкова високо, колкото изобщо можеше да стигне един мъж в Мензоберанзан, Громф не бе нищо повече от обикновен стар нещастник.

Всъщност именно заради това, каза си Джарлаксъл, не въпреки него. Вече дълги векове синът на Баенре таеше в гърдите си отровна горчивина — с високото си мнение за своята значимост, той намираше дори поста архимагьосник за безсмислен, ограничение, наложено му от злощастното стечение на обстоятелствата, заради което не се бе родил жена.

Най-голямата слабост на Мензоберанзан, за кой ли път си помисли наемникът, не бе съперничеството между отделните домове, а строгата матриархална система, наложена от последователките на Лолт. Половината население на града беше подчинено на другата, само защото бяха мъже.

Това бе недостатък, тъй като подчинението водеше до огорчение, дори — особено! — у онези, които успяваха да се издигнат като Громф. Защото от високото си място той още по-ясно виждаше колко по-далече би могъл да стигне, ако се бе родил с друго тяло.

Беше намекнал, че отново може да поиска среща с него и Джарлаксъл имаше предчувствието, че двамата пак ще говорят, навярно неведнъж. Следващите няколко метра от разходката си из мензоберанзанските улици наемникът прекара, чудейки се каква ли информация ще изкопчи Громф от горкия М’тарл (разбира се, лейтенантът не бе мъртъв… макар че скоро сигурно щеше да копнее да умре).

Джарлаксъл се разсмя на напразната си тревога — онова, което каза на магьосника, бе самата истина, така че М’тарл не можеше да разкрие на мъчителите си нищо, което да злепостави главатаря му. От гърдите на наемника се откъсна тиха въздишка — не бе свикнал да говори истината, не бе свикнал да крачи там, където не го дебнеха капани.

Тръсна глава, за да прогони тези мисли, и насочи цялото си внимание към града. Тук назряваше нещо. Джарлаксъл, вечният оцеляващ, го надушваше, усещаше го и Громф. Нещо важно бе на път да се случи съвсем скоро и той трябваше бързо да измисли как да извлече максимална полза от предстоящите събития, независимо какви са те.

Когато достигнаха пътеките в подножието на планината, Дризт повика Гуенивар до себе си. Вярното животно седна пред него, готово да изпълни заповедите му.

— Да я вземем с нас — рече Кати-Бри, досещайки се за намеренията му.

Варварите може и да бяха оставили тундрата и стария начин на живот далече зад себе си, но магиите все още предизвикваха подозрение у тях, а присъствието на Гуенивар не само че притесняваше по-голямата част от поданиците на Берктгар, но смущаваше и самия него.

— Стига им това, че аз ще вляза в поселището им — отвърна Дризт и младата жена нямаше как да не се съгласи с него.

Видът на приятеля й — мрачен елф, чиито събратя се славеха с магическите си умения и невижданата си жестокост — навярно тревожеше мъжете на Севера дори повече от черната му пантера.

— На Берктгар никак няма да му се отрази зле да си поговори малко с Гуен — отбеляза Кати-Бри със съжаление в гласа и Дризт се разсмя, представяйки си как Гуенивар ръмжи в лицето на огромния, пребледнял като платно варварин.

— Жителите на Заселническа твърдина ще свикнат с нея, така както свикнаха с мен — каза той. — Спомни си колко години му трябваха на Бруенор, за да се отпусне в присъствието й.

Пантерата тихичко изръмжа, сякаш разбираше всяка тяхна дума.

— Не бяха годините — поправи го Кати-Бри. — А многобройните случаи, в които Гуен е спасявала кожата на упорития ми баща!

Пантерата отново изръмжа и двамата й приятели се посмяха от сърце за сметка на грубоватото джудже. Настроението им поспадна малко, когато Дризт отпрати Гуенивар с обещанието да я повика веднага щом поемеха обратно към Митрил Хол.

Вярното животно не спря да обикаля около ониксовата статуетка, докато материалното й тяло не отстъпи място на сива мъгла, която бързо се разпръсна във въздуха.

Скиталецът вдигна фигурката от земята и обърна поглед към струйките дим, които се виеха в небето над селището.

— Готова ли си? — обърна се той към младата жена.

— Берктгар ще се заинати — замислено рече тя.

— Просто трябва да го накараме да разбере колко много означава Щитозъб за Бруенор — отвърна Дризт и се насочи към градчето.

— По-скоро да си представи как брадвата на Бруенор се спуска към лицето му — мрачно промърмори Кати-Бри. — Точно между очите.