Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Наемникът остана на мястото си, докато Громф изливаше яда си в заклинанието — можеше само да се надява, че то е насочено не към него, а към прислужника.

Дълъг огнен език подскочи във въздуха и запълзя напред. Лениво, но решително, като змия, която вече е вцепенила жертвата си с отровното си ухапване, пламъкът се обви около тялото на зомбито. То, разбира се, нито помръдна, нито се оплака, и само след няколко мига бе обгърнато от огненото влечуго. Когато Громф отново седна на стола си, безмозъчното, горящо същество безстрастно се върна на мястото си. Не бе стояло там повече от няколко мига, когато рухна на земята, останало вече без един крак.

— Тази миризма… — започна Джарлаксъл и закри носа си с ръка.

— … е миризма на власт — довърши магьосникът вместо него.

Червените му очи се присвиха, а тънките му ноздри потрепнаха, докато си поемаше дъх с очевидна наслада.

— Не Лолт е виновна за онова, което се носи във въздуха — неочаквано рече наемникът, не само за да поразклати самодоволството на домакина си, но и защото искаше колкото се може по-бързо да приключи с този разговор и да се махне от това вонящо място.

— Какво знаеш? — сепна се Громф и в очите му отново се появи старото безпокойство.

— Не повече, отколкото ти — отвърна Джарлаксъл. — Лолт несъмнено е разгневена от бягството на изменника и повреденото светилище, чиято важност ти разбираш по-добре от всеки друг.

При тези думи ноздрите на магьосника отново потрепнаха неспокойно — наемникът бе улучил болното му място, една от малкото му слабости. Не друг, а сам той бе сътворил великолепната украса на параклиса в двора на майка си — блещукаща зрителна измама, която се рееше над централния олтар и непрестанно менеше формата си, превръщайки се ту в прелестна жена, ту в гигантски паяк. За никого в Мензоберанзан не бе тайна, че Громф не е от най-ревностните слуги на Лолт и че разкошната украса му бе помогнала да избегне безмилостния гняв на матрона Баенре.

— Ала напоследък се случват твърде много неща, за да бъдат дело само на Кралицата на паяците — продължи Джарлаксъл, като не пропусна да се наслади на малката си победа. — И доста от тях подкопават влиянието и силата й.

— Друго божество? — предположи магьосникът, разкривайки повече, отколкото бе възнамерявал. — Или бунт в подземния свят?

При тези думи той се облегна назад, повярвал за миг, че се е добрал до нещо. Ако в престъпния свят наистина ставаше нещо, то главатарят на Бреган Д’аерте със сигурност щеше да е научил за него!

Само че Джарлаксъл съвсем не беше хванат натясно — дори ако някое от предположенията на Громф беше вярно, той не знаеше за това.

— Нещо не е наред — отвърна наемникът. — Нещо, което заплашва да прерасне в истинска беда. Вече повече от двадесет години различни домове допускат една и съща грешка — надценяват значимостта на Дризт До’Урден и неговото залавяне. Всъщност, именно техните усилия да го пленят, го направиха толкова важен и удесеториха неприятностите, които той ни причини.

— Значи смяташ, че всичко това е свързано с бягството му? — попита Громф.

— Смятам, че много матрони са убедени в това. Така че бягството на изменника наистина ще изиграе роля в предстоящите събития. Ала никога не съм казвал, нито пък смятам, че то е причината нещо да не е наред.

Магьосникът притвори очи и се замисли. Както винаги, Джарлаксъл беше прав. В Мензоберанзан непрестанно кипеше от дрязги и съзаклятия, тук подозренията бяха по-важни от истината и именно заради това често пъти се оказваха пророчески и се превръщаха в действителност.

— Може би скоро пак ще искам да се срещнем, наемнико — тихо каза Громф и в същия миг Джарлаксъл забеляза врата близо до мястото, през което бе влязъл малко по-рано. Недалече от нея зомбито още тлееше на земята — безформена, черна купчинка от овъглени кости.

Джарлаксъл се насочи към изхода, но спря, когато чу подигравателния глас на магьосника:

— Уви! М’тарл не издържа.

— Жалко за него — небрежно отвърна наемникът, твърдо решен да не остави у Громф впечатлението, че загубата ще се отрази по какъвто и да било начин на Бреган Д’аерте.

После прекрачи прага, спусна се на земята с помощта на сребристото въженце и безшумно потъна в сенките на града, дълбоко замислен. Рядко му се случваше да разговаря с Громф, още по-рядко архимагьосникът сам бе пожелавал да се срещнат. Това бе наистина важно, сигурен бе той. Ставаше нещо странно, във въздуха витаеше едва доловимо напрежение и Джарлаксъл, който обичаше хаоса (най-вече защото винаги излизаше като победител от водовъртежа на безредиците), бе заинтригуван. И (което бе още по-любопитно), въпреки страховете и всичко, което можеше да изгуби, Громф очевидно се чувстваше по същия начин!