Р. Салваторе - Потайно острие

Край един от многото коптори забеляза някаква жена да простира дрехи, но щом го видя, тя побърза да се скрие в гъстите сенки. Напълно разбираемо — в крайна сметка, с дебелия си, изкусно ушит плащ, Ентрери бе облечен прекалено добре, за да принадлежи към бедняшката част на града. А по тези места пришълците обикновено водеха след себе си само неприятности.

— От там до там! — долетя неочаквано глас, чийто наперен тон не можеше да скрие нотките на страх.

Палачът бавно се обърна и изгледа непознатия — дългурест младеж, който размахваше дебела сопа с шипове в единия край. За миг Ентрери видя себе си в лицето на момчето, после обаче долови очевидното му притеснение и бързо се поправи — то надали щеше да оцелее още дълго.

— От там до там! — повтори младежът по-силно, посочвайки първо единия край на улицата, откъдето бе дошъл Ентрери, а след това и другия — там, накъдето палачът отиваше.

— Прощавай, млади господарю — рече убиецът и леко се поклони, като в същото време незабелязано попипа втъкнатата в пояса му кама. Едно-единствено светкавично движение с китката и оръжието щеше да прелети няколкото метра до младежа, за да прониже гърлото му.

— Господарю — повтори момчето с нещо средно между невярващ въпрос и опит да демонстрира самоувереност. — Да, господарю! — заяви най-сетне, очевидно решило, че титлата му се нрави. — Господар на тази улица, на всички тези улици и никой не може да ходи из тях без разрешението на Тадио — заяви то, като при последните думи на няколко пъти заби палец в гърдите си.

Ентрери се изпъна и за миг в черните му очи припламна смъртоносен огън, а в съзнанието му отекнаха думите „мъртъв господар“. Хлапакът току-що го беше предизвикал, а някогашният Артемис Ентрери — човек, който приемаше и преодоляваше всички предизвикателства — би го убил на място.

Сега обаче този мимолетен проблясък на гордост отмина така бързо, както се бе появил, оставяйки Ентрери напълно равнодушен. С примирена въздишка той се запита колко ли безсмислени битки щеше да проведе в един ден. И за какво, зачуди се, гледайки жалкия, объркан хлапак и пустата улица, за господство, над която никой разумен човек не би си и помислил да претендира.

— Както вече казах, съжалявам, млади господарю. Не знаех — нов съм по тези земи и не познавам обичаите ви.

— Значи трябва да ги научиш! — ядовито отвърна младежът и, добил кураж от покорното държание на непознатия, направи една-две крачки към него.

Ентрери поклати глава и посегна към камата, но после промени решението си и вместо това извади една златна монета от кесията си и я хвърли в краката на наперения хлапак.

Момчето, свикнало да пие от канавките и да се храни с огризки, не можа да прикрие изненадата и благоговението си при вида на подобно съкровище. Миг по-късно си възвърна самообладанието и изгледа Ентрери с превъзходство:

— Не е достатъчно.

Убиецът извади още една златна, както и една сребърна монета.

— Това е всичко, което имам, господарю — рече и разпери ръце.

— Ако те претърся и открия, че ме лъжеш… — заплашително започна момчето.

Ентрери отново въздъхна и реши, че ако младежът се приближи, ще прояви милосърдие и ще го убие бързо.

Момчето се наведе и вдигна трите монети.

— Ако отново решиш да навлезеш във владенията на Тадио, погрижи се да носиш повече пари у себе си — заяви то. — А сега се махай! Оттам, откъдето се появи!

Ентрери хвърли поглед към пътя, по който бе дошъл. В действителност, за него нямаше особено значение в коя посока ще поеме, затова след още един лек поклон се обърна и напусна „територията“ на Тадио, който дори не осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил току-що.

Сградата се издигаше на цели три етажа, украсена с изкусни скулптури и блестящ мрамор — безспорно, никоя друга разбойническа гилдия в Калимпорт не можеше да се похвали с по-величествено обиталище. Обикновено тези сенчести братства гледаха да не се набиват на очи и постройките, в които се помещаваха, макар и разкошни отвътре, отвън изглеждаха съвсем обикновено. Но не и домът на Басадони паша. Старецът (а той наистина бе стар, по-близо до деветдесетте, отколкото до осемдесетте) обичаше не само лукса, но и неговата демонстрация. Доставяше му истинско удоволствие да излага на показ могъществото и великолепието на своята гилдия.

В една голяма зала по средата на втория етаж, мястото, където се събираха най-висшестоящите помощници на Басадони (двама мъже и една жена, които в действителност ръководеха ежедневната дейност на гилдията), тримата тъкмо посрещаха един млад уличен разбойник, по-скоро момче, отколкото мъж. Всъщност съвсем незабележителна особа, която дължеше цялата си власт не на някакви свои умения, а на благоволението на Басадони паша.